１７ Ｒｅａｓｏｎｓ Ｗｈｙ ／／ｙｏｏｎｍｉｎ／／

ѕανє мє ιт'ѕ нєℓℓ нєяє

Днес е 17-ти.

Да, този ден отново настъпи.

17-ти декември.

Някои хора днес празнуват рожденни дни, други именни, трети някои друг празник, за който вероятно не съм чувал.

А аз...

Аз нямам повод за радост и веселие.

Не и вече.

Температурите навън са ниски, времето е ледено студено.

Същото, в което и аз се превърнах след случилото се.

Крайниците ми се вкочаняват от студ, а сърцето от мъка.

Днес се навършват три години.

Точно така.

Изминаха цели три години, от както ти ме напусна, Джимини.

Три години, от както си замина.

Три години, от както не си на този свят.

Три години, от както не успя да биеш шута на шибаната болест.

Но ти бе силен, слънчице.

Ти се бори до край и то усмихнат.

С това ще те запомня.

Моето силно, борбено тиквениче.

Каква ирония да починеш на рождения си ден, а слънчице?

Никога няма да си избия от ума последния ни ден в болницата.

Когато дойдох с торта, балони и цялата си любов да те посетя.

Когато те изненадах, гушнах, целунах. Цялата надежда и благодарност, четяща се в насълзените ти, изморени очи.

Как ме прегръщаше с малките си, немощни ръчички, как ме целуваше с полилавелите ти устни, как криеше бледото си лице от срам, нищо, че нямаше смисъл от това.

Аз бях последният човек, който щеше да те съди.

Виждах те изпит, слаб и безпомощен, облечен в болничната нощница и едва крепящ се, но въпреки това ти за мен бе по-красив от всеки друг.

Толкова бе изтощен.

Но пък виждах как въпреки отнетата ти енергия от болестта ти влагаше последните си сили в това да се държиш.

Беше се вкопчил в живота и винаги полагаше усилия да ми покажеш, че не те боли.

Но аз усещах, че едва издържаш.

Точно два часа след това бяха последните ти глътки въздух.

Целият ден бях до теб, без да излизам и за минутка и се благословя за това.