１７ Ｒｅａｓｏｎｓ Ｗｈｙ ／／ｙｏｏｎｍｉｎ／／

6. є

6. Страстта, с която правеше всичко, с което се захванеше.

- Джиминии! Хайде, идвай вече, че съм гладен.

- Изчакай още малко! - чух нежния, висок глас на Пак и се ухилих. Дори само от гласа му настръхвах.

Днес реших да ида в тях. Отново.
Имах късмет, че техните бяха на работа и можехме да правим каквото си поискаме, без прекъсване и излишни въпроси.

Но той, вече от половин час ме беше зарязал сам и не ме пускаше в неговата стая. Имал някаква спешна, "тайна" работа.

Аз се бях излегнах на кожения диван в дневната на апартамента му, но накрая ми омръзна да чакам. Станах, бързо отидох в стаята му и нахлух без позволение.

- Мин Юнги! - Джимин се стресна и както се беше надвесил над бюрото си, се обърна рязко и скри нещо зад гърба си.

- Какво? Писна ми да стоя сам отатък. Ти какво правиш тук? Какво скри зад гърба си?

- Н-нищо.

- Чими, не ме лъжи.

- Не, нищо. Ти отиди пак в хола, аз ей сега се връщам.

- Няма да си тръгна, докато не видя какво криеш!

- Н-не!

Но аз бях твърде любопитен, за да се откажа. Бързо притичах до момчето и опитах да дръпна нещото от ръцете му.

- Хайде дее!

- Не нахалствай!

Обаче аз не го послушах, а напротив, погъделичках коремчето му игриво.
Той не издържа и веднага пусна един бял лист от ръцете си на земята, за да може да ме отблъсне.

Моментално вдигнах листа от пода. Джимин се опита да ми го вземе, но аз бях по-бърз от него.
Обърнах го и ахнах.

Там бе изобразен портрет. По точно мой портрет. Бях нарисуван аз.

Косата ми бе оцветена със същия ярък ментов цвят, а извивките на лицето ми бяха само очертани с молив.

Не бе довършена все още.

Но дори незавършена прекалено ясно си личеше, че съм аз. Не можех да спра да гледам рисунката в ръцете си. Бях потънал в съвършенството и.

Аз съм бил много красив, бе.

Или по-скоро Джимин ме е направил красив. Толкова добре бе взел чертите ми и надраскал ги на белия лист, че имах чувството, че ме е копирал с машина.

- Това е само скица, не е добра, дори не е завършена...

- Джимини...

- Да, знам, ужасна е даже.

- Какви ги дрънкаш?! Това е най-хубавото нещо на света. Не знаех, че имаш такъв огромен талант. Боже мой..

Пак сведе глава и продума срамежливо "благодаря".

- Защо не искаше да ми я покажеш?

- Защото не е готова, а и я оплесках последния момент, защото бързах.

- Млък! Искам да я довършиш сега. Давай, оригиналът стои пред теб. - Джимин се усмихна и макар несигурно, кимна.

Седна отново на бюрото си и започна да цопва една дълга четка в цветните му бои. Бавно обсипваше лицето ми с повече детайли и светлосенки, които го правеха още по-реално.

Не мислех, че рисунката може да стане по-перфектна, но той ми доказа обратното. Възхищавах се на това с каква страст рисуваше и оцветяваше. Личеше си, че прави това с много любов и определено му доставя удоволствие.

Джимин бе нацупил долната си устна и обхванал четката с малките си пръстенца. Беше сбръчил вежди и съсредоточил се напълно върху работата си.

Скоро добави последни цветни щрихи на лицето, врата ми и част от тениската, която се виждаше и картината бе завършена.

- Е, ами това е. - той ми подаде творението с прехапана устна и аз останах смаян.

Приличаше на снимка. Толкова бе красиво. Беше вложил цялата си обич в тази цветна картина от чувства.

- Внимавай само да не я размажеш. - Чим се засмя.

Аз оставих рисунката настрани и го гушнах.

- Ти си най-уникалното момче на света. Правиш ме повече от щастлив.

Усетих как той стиска тениската ми силно от двете ми страни.

- Не е кой знае какво. Но се постарах за теб, смърфче.

Усмихнат и доволен, се отделих от прегръдката и слях устните ни любовно.

●●●

Какъв късмет имах, че те срещнах, а мъниче?

Страстта, с която ти рисуваше се равнява на страстта, която аз имам към теб самия.

Още пазя тази рисунка, както пазя теб в сърцето си.