１７ Ｒｅａｓｏｎｓ Ｗｈｙ ／／ｙｏｏｎｍｉｎ／／

9. 'ѕ

9. Ти с малки деца.

- Но как така ми оставяш това чудовище за целия ден, Джиньонг?! Разбрахме се да гледам сестра ти само за час!

- Не, глупости! Не може... аз имам работ...

- Джиньонг?!

- Ало?!?

- Затвори. Глупакът затвори телефона!

- Кой е глупак?

- Никой, малката, никой.

"Тъпият ти брат" помислих си на ум, но не го изрекох. Извъртях очи изнервено и изпуфтях.

Днес с Джимин се бяхме разбрали да се видим в три часа. И понеже имах малко свободно време смотаната, ми добра душа реши да помогне на приятел в нужда и да гледа сестра му уж само за един час.

Но вместо един, сега малкото чудовище трябва да стои цял ден с мен, защото Джиньонг е копеле и така му изнася.

А защо я наричам чудовище?

Защото това малкото е по-опасно и от онова хлапе от "Сам в къщи".
Не се спира на едно място, постоянно ми пипа нещата, вече счупи една саксия и две чаши, не ме слуша и не си затваря шибаната уста.

Мразя

Малките

Деца...

- Юнги, Юнги, гладна съм. Ще кажа на брат ми, че ме държиш без храна и че съм припаднала от глад, заради теб!

Аз се цапнах през лицето.

- Къде са ти формалностите, момиченце? До колкото помня аз не съм на десет, като теб. Родителите ти не са ли те учили на уважение към по възрастните?

- Аз оппа казвам само на брат ми. Ти си просто Юнги. Дядо Юнги.

Извъртях очи. Дори едно хлапе не ме слушаше... че ми се и подиграваше.
Запътих се с досада към кухнята, но изведнъж усетих как нечии крехки крайници се обвиват около единия ми крак.

- Искам хранааааа! - малкото чудовище започна да крещи и да стиска крака ми.

- Добре де, пусни ме и ще ти направя!

- Искам хранаааааа!!! - тя изпищя още по-силно и аз започнах да вървя и да си мятам крака насам, натам, в опит да я разкарам от себе си.

- Хайде пусни ме, малък, досаден гном такъв! - аз си мърморех, а тя не спираше да крещи, да ме стиска, че дори и хапе.

Изведнъж на вратата ми се позвъня и тя млъкна.

- Оппа дойде да ме вземе! Най-после!

- О, Господ чу молитвите ми!

Бързо се запътих към входната, но когато отворих вратата там се намираше усмихнат до уши Джимин.

- О, това си ти...

- Уау, смърфче и аз се радвам да те видя.

- Не, Чими, просто очаквах да е друг.

- Къде е брат мии? - тъмнокоската се натъжи, нацупи устни и започна да хлипа изневиделица.

- Коя е тази млада госпожица, Юнги?

- Една досадна лигла... - още преди да съм довършил Джимин ме цапна през устата.

- Не говори така за детето.
Хей, съкровище? Юнги лошо ли се държа с теб? - тя кимна и аз се ококорих.

- Какво?! Ма това не е вярн...

- Затова ли се разстрои?

- Да и защото искам моя оппа.

- Той ще дойде, миличка. Много скоро. И докато го чакаме ще се забавляваме, нали?

Малката го изгледа несигурно, но с по-меко изражение.

- Аз съм Джимин, може да ми казваш Чим. Ще се погрижа тези няколко часа да ти се сторят като минути. Ще хапнем нещо, ще си говорим, ще си играем двамата. Нали може? - Пак и говореше с най-нежния възможен глас. Тя му се усмихна и кимна.

Как по дяволите направи това?!

- Добро момиче. А сега... обичаш ли да си играеш с кукли, скъпа?

- Дааааа!

- Добре, тогава щом господин Юнги се е държал зле с теб нека му дадем честта да е твоя жива кукла. Преобличай го, гримирай го, прави му прически...

- Какво!? - аз погледнах Джимин шокирано и започнах да клатя глава, а той ми прати въздушна целувка с мазна усмивка на лице.

- Йейй, Юнги червено червило много ще ти отива!!

- Боже, в какво се забърках...

Чим и малкото чудовище се засмяха силно, напълно готови да ме измъчат целия ден.

●●●

Беше толкова мил с децата и толкова добре се разбираше с тях.

Още една точка в списъка на очарователност.

Така силно исках да си имаме дете, Джимини, въпреки че изобщо не ги харесвам.