１７ Ｒｅａｓｏｎｓ Ｗｈｙ ／／ｙｏｏｎｍｉｎ／／

3. ν

3. Ти беше едно голяяяямо бебе.

Навън времето бе по-биполярно и от чичо ми И. Както беше топло и приятно изведнъж започна да става задушливо, мрачно и хладно.
Белите облаци се превърнаха в сиви, небето придоби тъмен цвят, а помен от слънцето нямаше.

Ние с Джимин бяхме седнали на тревата в парка и ядяхме сладолед.
Обаче, след като видяхме какво се случва с времето, бързо станахме и се запътихме към домовете си.

Но късметът не бе на наша страна.

На половината път започна да вали пороен дъжд. Все едно се изливаше с кофи от небето. За щастие бяхме близо до моя апартамент и аз предложих на Пак да дойде в нас, да изчака да поспре и тогава да си ходи.

Той се съгласи и двамата притичахме до дома ми.

...

- Искаш ли да ти дам сухи дрехи, докато твоите изсъхнат?

- Не, няма нужда, добре съм.

- Ама ти трепериш. Искаш да се разболееш и да ме оставиш сам на работа ли?

- Не се бях замислял, но това е добра идея. - Джимин се засмя, а аз поклатих глава.

- Сега ще потърся нещо, което да не ти е голямо. - аз се усмихнах самодоволно, защото знаех колко мразеше да се шегуват с височината му.

- О, млъкни! Ти си висок колкото мен!

Изведнъж, обаче блестящата му усмивка посърна. Небето внезапно се обсипа със светкавици и освети квартала.

- О, н-не.

- Какво им... - още не бях довършил въпроса си и навън се чу гръм, настойчив и шумен. Джимин подскочи стреснато от мястото си.

- Т-това!

- Страх те е от гръмотевици? - аз го погледнах невярващо, защото мислех, че се шегува.

- Н-не ме оставяй сА-А-М!

Последва още един силен гръм и тогава Чим прибяга и се сви в мен.
С невероятно малките си ръчички, той стисна мократа ми тениска, притисна крехкото си тяло в моето и започна да трепери.

- Няма, бъди спокоен. - аз се засмях и го прегърнах.

Стояхме известно време така. Беше ми доста удобно и приятно. Въпреки мокрите ни дрехи, можех да усетя топлината, която излъчваше тялото му и стопляше моето. Започнах да галя гърба му успокоително, но той скоро развали момента.

- Оф, какви ги говоря?! Аз съм мъж. Отдавна преудолях тъпите гръмотевици. Чухте ли, не ме е страх от вас, шибаняци!

- Сигурен ли си? - аз се изкисках, а Джимин се наду като пуяк и кимна уверено.

- Няма ги вече детските ми страхове!

- Добре тогава, ето ти тези чисти мои дрехи, преоблечи се в банята, аз отивам в стаята ми.

- Добре, да, няма проблем! - Пак отново поклати глава положително, уж спокоен и безстрашен.

Аз отидох в моята стая и започнах да обличам любимите ми, меки и удобни пижами с котенца.

Тъкмо бях готов и още една силна гръмотевица огласи града. Няма и секудни след това чух момичешки писък от другата стая.

Джимин дотича с гръм и трясък при мен, блъскайки вратите и мебелите ми и крещейки. Седна на леглото ми и дръпна завивката така, че само очите му да са на показ.

- Хьонг, моля те, стой с мен, страх ме е! Боже, не мога, толкова са шумни и гадни!

Аз започнах да се хиля гласно на това колко очарователен беше и как гласът му трепереше.

- Такова си бебе, как може да те е страх на тези години?

- Как може теб да НЕ те е? - чу се приглушеното му гласче под одеалото и аз отидох до него.

- Бебе.

Седнах на леглото на опасно близко разстояние от по-малкия и дръпнах завивката, за да покрия и себе си.
Пореден гръм удари земята и тогава Чим стисна очи и се сгуши в мен, като скри главата си в гърдите ми.

- Пази ме, моля те!

- Винаги, Джимини. - аз погалих главата му и се усмихнах.

●●●

Толкова беше сладък и очарователен когато те бе страх, мъниче.

Обещах винаги да те пазя... не успях.

Мисля, че точно в деня с гръмотевиците започнах да осъзнавам, че приятелските ми чувства се превръщаха в нещо повече...