１７ Ｒｅａｓｏｎｓ Ｗｈｙ ／／ｙｏｏｎｍｉｎ／／

5. м

5. Ревнивата ти страна. Боже, обожавах я.

Вече от 2 седмици бях официалното гадже на Пак Джимин. Точно така. Негово гадже.

След целувката не спрях да мисля за него. По онзи начин.
Tова момче просто ме подлудяваше...

Изкарваше най-доброто от мен.

Не спрях да се чудя какво ли щеше да е да сме двойка и да се целунем отново.

И отново.

И отново.

Затова не си губих времето повече. Аз съм си спонтанна натура. Наумя ли си нещо, не спира да ме гложди от вътре, докато не го изпълня на момента.

Затова една сутрин просто отидох пред апартамента на Чим в пет сутринта, още преди слънцето да е изгряло. Толкова беше сладък като отвори вратата, току що събудил се, рошав, със сбръчкани вежди, зачервени бузки и нацупени устни.

Същински сърдитко.

Тогава го целунах. За втори път след срещата ни усетих нежните му устни върху своите.

Хареса ми още повече.

Джимин не можа да разбере какво се случва. И го разбирам. То и мен някакъв перко да ме беше събудил преди петлите да са запели, да ме целуне и да ми говори за чувства и любов щях да го гръмна.

Но трябваше да му призная.
Не можех да тая привличането си към него и секунда повече. Задушаваше ме. Бе твърде силно.

И тук идва моментът, в който му предложих. Предложих му да опитаме да сме заедно. И разбира се, бях напълно подготвен да бъда отхвърлен и зарязан с разбито сърце и достойнство.

Но Джимин, неочаквано се хвърли в обятията ми. Каза, че никой до сега не е идвал специално до дома му, за да му признае чувствата си.

Отвърнах, че това е нищо, но той отрече. Сподели, че за него значи много и че той също не е спирал да мисли за срещата и за целувката.

Изпитвал нещо странно, различно когато се сещал за мен... Гъделичкане, затопляне, не знаел как да го нарече.
И се съгласи. Пак Джимин се съгласи да е моето мъниче.

Нямам думи, с които да опиша радостта, която почувствах в този момент. Все едно милион фойерверки избухнаха в мен. Бях неземно щастлив.

....

- Сладурче, ще ми обърнеш ли внимание най-после, че имам чувството, че си говоря сам от половин час.

Аз премигнах няколко пъти и осъзнах, че се намирах навън и че дори не бях сам.

Бързо се оттърсих от мислите си и погледнах момчето пред мен.

- Ъ, да, кажи, Хьонгуон?

- Гаджето ти е тук, тъпчо!

Аз вдигнах поглед и видях оранжев перчем да стърчи до мен, намусено.

- Джимини!

- Сети се! - момчето извъртя очи, а аз се ухилих. Станах и притиснах крехкото му телце към себе си.
Той не отвърна на мечешката ми прегръдка, а само ме погледна сърдито.

- Ще тръгваме ли?

- Да. До скоро, Хьонгуони. - аз гушнах приятеля си и тръгнах напред, опитвайки се да настигна Пак.

Пробвах се да хвана ръката му, но той я дръпна рязко. Засмях се, защото бе очарователен, когато се опитваше да се прави на сърдит.

- Джимини, какво има?

- Ти ми кажи "сладурче".

- Ти сега ревнуваш ли? - изкисках се, а Джимин извъртя очи.

- Не.

- Тогава ми дай ръката си.

- "Хьонгуони" да ти я даде.

- Чими, той ми е приятел...

- Но се държи прекалено близко с теб. Вчера те целуна по бузата! - той се намръщи, а аз го спрях, обхванах лицето му в шепите си и го погледнах в очите.

- Той си е такъв, обича... близостта.

С него сме само приятели от доста години насам, няма от какво да ревнуваш.

Чим измърмори едно добре, измежду нацупените си устнички.

- Очарователен си.

Поставих лека целувка по нослето му, той го сбръчи и най-после се усмихна.

- Ревниво бебенце. Само ти си ми в сърцето. Сега и завинаги.

●●●

Признавам си, че понякога те дразнех нарочно, само и само, за да ревнуваш.

Обожавах когато ме ревнуваше.

Моето сладко мъниче.
Сега и завинаги.