１７ Ｒｅａｓｏｎｓ Ｗｈｙ ／／ｙｏｏｎｍｉｎ／／

1. ѕ

1.Още денят, в който те видях за пръв път ти ме впечатли с остроумието си.

Отново алармата за ставане огласи тихата ми стая.

Боже, колко мразех да ставам всяка сутрин, в нечовешки часове, за да ида на работа. Но пък обичах работата си и това до някъде ме мотивираше да се изправя от леглото.

Не ми отне много време да се изкъпя и оправя, защото честно казано не ми пукаше как ще изглеждам. Скоро напуснах апартамента си с бодра крачка.

Когато стъпих в приюта за животни и чух гласчетата на всички невинни същества, усмивка се появи на лицето ми.
Обожавах животинките. На практика повече и от хората.

Всичко бе по старому. Облякох бялата си униформа и бях готов да се погрижа за сладките същества, както обикновено.
Само ако знаех, обаче, че след едни прости две минутки животът ми щеше да се промени коренно.

- Мин Юнги! Ела тук веднага! - чух стогия глас на шефа ми да ме вика.

Аз с досада, бавно пристъпих в кабинета му. Мислех, че отново щеше да ми се кара за нещо.

Но там той не бе сам.

- Мин, от днес нататък ще имаш нов колега. От теб искам да му покажеш как да си върши пълноценно работата и какви правила да спазва.

Аз кимнах и скоро управителят ни отпраши нанякъде.

Възползвах се и огледах момчето пред себе си обстойно. Беше висок колкото мен, с ярка, оранжева на цвят коса и добре изразени черти на лицето. Сладки устни и закръглени бузки.

Бе привлекателен.
Определено бе.

- Какво ме зяпаш, хайде на работа!

Изненадах се от внезапно грубия тон, с който изрече това. За какво беше това сега?
Но пък не успях да го приема на сериозно, с това негово меко, нежно, високо гласче.

- Няма ли да се представиш първо? - аз най-после проговорих, а това предизвика извъртане на очи от негова страна.

- Пак Джимин.

- Аз съм Мин Юнги.

- Да, все тая. Хайде да вървим при животните. - той каза безразлично и мина покрай мен, като попътен вятър.

Имаше хубав аромат. На свеж и същото време сладък афтършейв.

- На колко си, Пак Джимин?

- Защо се правиш, че ти пука, Мин Юнги?

- Би ли спрял да се правиш на груб, остроумен идиот и да ми отговориш на шибания въпрос? - аз най-после го погледнах право в очите, като опитах да запазя максимално спокойния си тон.

Той също заби погледа си в мен. Хем леко изненадан, хем леко доволен от реакцията ми.

- На осемнайсет съм. - продума с по-нисък тон.

- Хубаво. Аз съм на двайсет и една, ще ми казваш хьонг.

- Мечтай си, Мин Юнги. - момчето се засмя силно.

При смеха очите му почти се затвориха, той показа правите си, бели зъбки и сладки тръпчинки се появиха на яве. Имаше красива, заразяваща и опасна усмивка.

- Хайде да се залавяме за тъпата работа. Какво трябва да правим първо?

- Ти май не си тук по свое желание, а?

Пак ме изгледа съмнително, но все пак кимна.

- Не завърших с оценките, които родителите ми очакваха и за наказание ме пратиха тук, да си губя времето и да работя. Ии, не знам защо ти разказвам всичко това. - Джимин отново се засмя, като сведе глава.

- Но тук ще ти хареса, гарантирам ти, не е нужно да си толкова кисел.

Аз стиснах устните си в едва доловима усмивка и се запътих към клетките. Чух плахите му стъпки зад себе си, което значеше, че ме следва.

Интересни работни дни ми предстояха. Усещах го.

●●●

Помниш ли първата ни среща, Джимини?

Ти бе толкова нахакан, не е истина...

Интересно ми е какво бе твоето първо мнение за мен...

Жалко, че никога няма да разбера.