Нищо не е такова каквото изглежда. Всеки има привидна обвивка, зад която крие своите тайни. Някои се оказват гнили отвътре, а други - нешлифовани диаманти. Той бе второто.
Целият му живот е една непрестанна борба, всеки ден живот - сбъдната мечта. Н...
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
London, 02.02.2016,
21:54
В клуба за жива музика на Майк Стан, Silver, винаги имаше голяма публика заради групата, която свиреше там. Майк бе създал мястото с много упоритост и усилен труд и бе горд с това, което бе постигнал. Помещението не бе голямо колкото популярните дискотеки в столицата, но все пак беше уютно и издържано в синьо-сребристи цветове. Сепаретата бяха обзаведени с тъмно синя мебелировка, а пода навсякъде бе като блестящо сребро. На сцената току-що бяха приключили изпълнението си четиримата младежи. Всички им аплодираха докато вокалистът благодари за вниманието им. През делничните дни изпълненията им бяха кратки, защото посетителите бяха по-малко. Уикенда и петъка имаха почти запълнен репертоар заради повечето клиенти. Певецът слезе от сцената и се отдели от останалите. Отиде до нещата си и извади една кутийка от чантата заедно с бутилка вода. Малко след това отпи от нея и чак тогава колегите му се появиха.
- Добра работа, братле.-потупаха го по рамото.
- Благодаря.-отвърна скромно той.
- Ще се видим утре по същото време за репетициите, нали?
- Да.-кимна той.-Аз ще тръгвам, до утре.
- Както искаш. До скоро!
След като се разделиха той облече якето си и сложи раницата си на рамо. Мина през служебния вход, нямаше желание да минава през цялото заведение. Няколкото души, с които се размина, включително охраната, го поздравиха и той им отвърна учтиво. Но това беше всичко. Никой не се интересуваше как всъщност се чувства той. На сцената се чувстваше жив, всичко придобиваше смисъл. Там можеше да бъде себе си. Ала извън нея никого не го бе грижа за него, всички харесваха гласа му и как пее. Вървеше с ръце в джобовете на анцунговото си горнище. Беше свел глава, а на лицето му имаше тъжно изражение. Нямаше значение как се чувства той, защото знаеше, че това не е от значение за никого. Нощем бе какъвто винаги бе мечтал да бъде, а денем – един от многото. Никой не знаеше какво се случва с него. Бе свикнал да бъде невидим за... всички.
