Forever Yours

Chapter 7

London, 15.02.2016,

13:00

Случилото се предната вечер не можеше да ѝ излезе от ума. Постоянно беше пред очите ѝ онова момче и започваше да се плаши дали не полудява. Гласът му звучеше в главата ѝ непрестанно. Не бе чувала по-прекрасна мелодия от тази. Той бе надарен с глас на ангел. Нямаше как да отрече, че е и красив. Сините му очи бяха толкова пронизващи и толкова по-хубави от нейните. Нейните приличаха на стъклени, две топчета поставени вместо ириси, но неговите... Косата му беше светла и оформена по някакъв негов начин, който много ѝ харесваше. Имаше леко набола брада, принципно смяташе това за небрежно и не го одобряваше, но на него тя му стоеше съвършено. Тялото му не изглеждаше да е кой знае колко мускулесто или тренирано, но той нямаше нужда от това. Беше прекрасен и без да прилича на изкуствена кукла „Кен". Тя мразеше този стереотип и прекалено мускулестите мъже ѝ приличаха на горили. Той излъчваше тихоокеанска хармония, която се бе просмукала в нея. Искаше да го види отново, трябваше. Погледна часовника на ръката си, още толкова време докато приключи работа и клубът отвори. Въздъхна тъжно и се опита да се занимае с работа, въпреки че бе убедена, че концентрацията ѝ щеше да е някъде далеч при един певец, който бе обсебил мислите ѝ.

Предната нощ Луи бе изживял нещо толкова невероятно, че му се струваше направо нереално. Срещата с онова момиче беше най-хубавото, което му се бе случвало от години. Без да си кажат дори дума, той я усещаше близка. Ала тя бе... красива. Харесваше устните ѝ, извивките ѝ... тя бе жена, за която може да мечтае всеки мъж. Дали в онзи момент бе гледала него или някой друг, а той си бе въобразил, че го гледа? Обикновено момичетата се захласваха по колегите му, но не и по него. Тази мисъл го нараняваше повече, от колкото предполагаше. За пръв път наистина искаше някоя да е забелязала него, а не останалите. Когато се бе прибрал снощи всичко бе наред и се чувстваше добре, но на сутринта реалността го връхлетя отново. Събуди се от остра кашлица, която прерасна в силна болка в гърдите. Усети задуха и не можеше да си поеме дъх. Знаеше какво се случва в момента, бе го изпитвал неведнъж, но не разбираше защо точно сега. Ала болестта не питаше, тя атакуваше. С усилие откри инхалатора си и вдиша, но този път не му подейства облекчаващо както обикновено. Не беше достатъчно. Не бе усетил, че е съборил нещо от нощното си шкафче. Вратата на стаята му рязко се отвори и родителите му веднага се запътиха към него. Майка му бе на прага да се пречупи гледайки как единственото ѝ дете страда.