Forever Yours

Chapter 26

London, 24.03.2018,

10:00

Луи и Мелиса бяха излезли на разходка в хубавия съботен ден. Беше един от първите слънчеви дни на настъпилата преди дни пролет. Луи бе напуснал работата си в кафенето преди доста време, защото му идваше в повече. Единствено ходеше в клуба, за да пее и с това изкарваше достатъчно добри пари. Мелиса също си имаше своята книжарница, която беше доста процъфтяваща. Не можеха да се оплачат, че им липсват финансови средства, бяха едно нормално средностатистическо английско семейство. Себастиян се опитваше да върви и от пълзенето на четири крака опитваше да се изправя на два. Те го подкрепяха безусловно и бяха негова опора. Щяха да го съпътстват във всеки един важен момент. Намираха се в Хайд Парк и Луи буташе количката. Докато вървяха Себастиян се разшава и спряха да проверят какво иска. Тя му подаде шишето с водата също и със сока, но той отблъсна и двете. Разбраха, че не му се стои закопчан там и седнаха на първата пейка, която намериха. Тя разкопча колана и го извади от коша. Взе го в скута си и с Луи започнаха да го обгрижват със своите родителски ласки. Той започна да рита с крачета, явно искаше да го пуснат долу.

- Иска долу, да го пуснем ли?-попита го тя.

- Свали го да разберем защо е толкова напорист.

Тя изпълни казаното от него и го остави изправен. Ръцете ѝ бяха от двете му страни, за да не падне ако загуби равновесие. Той се заклатушка все още с несигурна походка и премести едното си краче напред. Двамата го гледаха смаяни неспособни да обелят и дума. Пръв се окопити Луи поглеждайки към нея.

- Той... току-що...

- Това бяха първите му стъпки!-прошепна невярващо тя и погледна Луи с насълзени очи.

- Видяхме първите стъпки на детето си.

Не бяха на себе си от щастие. Това не беше истина. Те навярно сънуваха. Гледаха го как пристъпва едва-едва и това за тях бе неописуема радост. Станаха свидетели и на прохождането на детето си. Имаше толкова много моменти, които им предстояха да изживеят – рождени дни, порастване, съзряване, преминаване от дете в юноша... Беше им трудно да повярват, че това малко същество един ден ще се превърне във възрастен човек като тях. То бе една частица от тях, която живееше и дишаше самостоятелно. Бяха създали едно малко чудо, тяхното чудо. Луи го взе и го прегърна. Хиляди пъти се благодареше на Бог, че му е дал това щастие. Дори болестта му нямаше място за сравнение с това, не съжаляваше, че е срещнал Мелиса и че от любовта им се бе получил техният син. Ако можеше да избира, отново би избрал този живот, защото в друг не се знаеше дали ще получи тях, а живот без семейството му щеше да е нищо без тях. Те бяха всичко за него и той живееше за тях. Те му даваха сила в най-трудните моменти и воля да се бори с участта си. Знаеше, че въпреки всичко може да се справи щом те са до него. Имаше надежда, щом толкова дълго бе издържал и въпреки лошите прогнози, той бе живял много по-дълго от колкото лекарите очакваха. Това означаваше, че може да се справи и за напред. Надали толкова, колкото здравите хора, но в неговото състояние и това беше много.