The adopted {C.D}

Петнадесета глава

Пристъпих плахо напред, все още стискайки с едната си ръка от едната страна рокличката си в цвят на шампанско, дълга до малко над коляното.

-Изглеждаш невероятно!-усмихна ми се чаровно Камерън.

-Благодаря, ти също!-отвърнах на комплимента му и преметнах къдравата си руса коса на една страна. Факт беше, че бях по-притеснена, отколкото предполагах и нямах идея как ще завърши всичко това.

-Хайде, да вървим!-подкани ме и отвори вратата на колата.

Качих се в нея, последвана от него и тръгнахме. Опитах да разбера къде точно ме води, но не получих отговор. Пък и не посмях да попитам втори път. По едно време почувствах неудобство от мълчанието ни, но той явно го забеляза и пусна радиото.

След 40 минути път истинската изненада за мен не настъпи, когато излязохме извън града, а когато Камерън спря на най-малко очакваната от мен дестинация и ме подкани да сляза.

-Какво правим тук?-попитах, взирайки се в голямата табела на планетариума пред нас.

-Споделила си на Наш, че Космоса за теб е интересна и вълнуваща тема.-отговори на въпроса ми, след което ме хвана за ръката и пое напред.

Той наистина ли си беше направил този труд да попита Наш дали съм му споделила нещо, което харесвам?

След два часа дълга разходка в планетариума, придружена от екскурзовод, разбира се, започна да се стъмва и имахме радостта да видим звездите. За момент се почувствах като малко дете, което е получило бонбон. А след това вечерта ни завърши с ядене на китайско, което до този момент не бях опитвала и честно си нямах никакво понятие как се яде с тези клечки.

-Чакай, чакай-засмя се Камерън, виждайки безнадеждността на положението ми. Пое клечкате и взе от сушито.-Опитай.-подаде ми го.-Е?

-Харесва ми!-отговорих с почти пълна уста, а той отново се засмя. След малко обаче успях горе-долу да свикна с клечките и да се нахраня като хората.

-Бързаш ли да се прибереш?-попита щом отново се бяхме качили в колата му, а аз кимнах отрицателно.

Телефонът ми извибрира и го извадих от малката кожена чантичка.

"Али: Как върви срещата, каубой?"

Изкикотих се на съобщението, моментално получавайки объркан поглед от шофьора до мен. Просто му се усмихнах невинно и отново погледнах към мобилното устройство в ръцете си. За нейно нещастие я оставих само на прочит, без отговор. Погледнах часа и установих, че бе станало дванадесет и половина. Толкова бързо ли мина това време?