The adopted {C.D}

Двадесет и пета глава

- Добро утро - Наш почука на вратата ми, докато оправях опашката си, опитвайки се да пригладя стърчащите кичури. Знаех си, че трябваше да стана по-рано за да изправя косата си, но тялото ми и разумът ми вървят на различни железопътни линии.

- Добро утро, Наш. - усмихнах му се, а той седна на леглото ми.

- Искаш ли да поговорим? - попита с нотка на неувереност.

- За какво? - скръстих ръце.

- Разбрах за каскадата на Али снощи... - почеса се зад врата - чудех се дали имаш нужда да поговориш с някого или нещо подобно, но сигурно вече си говорила с Шон.

След думите му веднага го стрелнах с поглед. Не гледаше в мен, а по-скоро беше навел глава.

- Чакай малко! - изпищях и седнах до него - Да не би да ревнуваш от Шон?

- Не, аз....

- Наш! Боже мой! Не мога да повярвам - размахах ръце във въздуха.

- Напоследък не си говорим - погледна ме - той е постоянно тук, затваряте се в стаята ти. Не се чувствам като човек на когото имаш доверие и знаеш, че можеш да говориш с мен.

Придърпах го към мен и го прегърнах. Несигурно, но бързо отвърна на прегръдката ми сякаш се чувстваше гузен от казаното, но въпреки това беше прав. Възхищавах се на цялото старание, което полага от както бях пристигнала в дома му.

- Виж, Наш...аз те обожавам и наитина много ти се възхищавам за всичко, което направи за мен от както пристигнах. На теб и Хейс, много съм ви благодарна. Благодарна съм на всички ви, но ти наистина направи всичко възможно за да се почувствам като вкъщи и не мога да опиша благодарността си, защото без вас животът ми още щеше буквално да е в разцвета на нищото си.

Той се усмихна и ме целуна по бузата, напомняйки ми, че винаги мога да разчитам на него. Взехме нещата си набързо и тръгнахме за училище, защото в противен случай щяхме да закъснеем. Когато пристигнахме видяхме отпред Коди, Али и Джонсън.

- Добро утро - поздравих ги, след което прегърнах Али, а щом се отдръпнах от нея Джак ме придърпа. Погледнах към Коди, който беше със скръстени ръце.

- За мен прегръдка няма ли? - изцъка неодобрително, а аз тръгнах да го прегръщам, но блондинката ме спря.

- Не, ти си приятел на Сара - изсъска.

Засмях се и прегърнах Коди, казвайки му, че няма проблем. Все пак кой знае от колко ли време бяха приятели. Помръднах за да се отдръпна от него, но той ме спря и задържа ръката си на кръста ми. Хвърлих му един любопитен поглед, а той само ме погледна с периферията си, продължавайки да отговаря на нападките на сестра си, която мразеше Сара повече и от мен. Наш също изгледа Коди съмнително, но не каза нищо, тъй като не видя момчето да ми бе причинило дискомфорт.