The Mystery Boy

Телефонът

Съжалявам за закъснението. Просто трябваше да я напиша наново, както и още няколко части. Но сега е тук и дани ви хареса!❤

---След 1 седмица---
Не съм го виждала от цяла седмица. Откакто изчезна започнаха да стават много странни неща. Навсякъде чета за нападения от животни. Всеки ден член от семейството и приятелите ми изчезват, а след това не помнят къде са били. Това е доста странно. 
Леля ме викна долу за вечеря. Оставих лаптопа и слязох при тях. Видях, че татко се е прибрал и седнах до него. 
-Къде беше цял ден? - попитах го. 
-Бях... Ами всъщност не помня. 
-Е как няма да помниш къде си бил? 
-Еми, просто не помня. Всичко ми е като в петно. 
-Това е странно. - каза леля. 
На вратата се звънна. Хейли стана и отиде да отвори. След 1 минута се върна. 
-Изи за теб е. 
Станах от мястото ми и тръгнах към вратата. Там седеше Дани. Той ми помагаше с разгадаването на всичко странно, което се случваше тук. Стоеше пред мен и ме гледаше с развълнувана усмивка. 
-Какво стана? Намери ли нещо интересно? - попитах го. 
-Да. - усмихна се по-широко. 
Протегна ръка и ми показа телефон. Беше нов и хубав. Взех го и започнах да го разглеждам отвън. 
-Къде го намери? - попитах го. 
-В Боровата горичка. 
-На кой е? 
-Не знам. Просто го намерих. 
-Ти пък какво си правил там?
-Реших да се разходя и да потичам, и докато вървях го видях пред мен. 
Реших да го отключа, но екрана не святкаше. Хванах Дани за ръка и го дръпнах навътре. Докато вървяхме към стаята ми поздрави всички в хола. Влязохме и взех зарядното ми. Накарах го да заключи и да седне до  мен. Сложих зарядното в телефона и зачаках. Стояхме така около 10 минути, докато сам не светна. Взех го и зачаках още малко. Имаше парола. Защо винаги трябва да има парола? Погледнах към Дани. 
-Къде отключват телефони? - попитах го. 
-Еми, може да отидем до Свиленград. В MTel може би ще могат да го отключат. 
Извадих телефона от зарядното и с Дани излязохме от стаята ми. Слязохме в хола, където всички още вечеряха. 
-С Дани ще отидем до Свиленград. 
-Защо? - попита ме татко. 
-Трябва да свършим една работа. 
-Каква? - обади се Хейли. 
-Една. - казах през зъби, гледайки я злобно. 
-Добре де добре. 
Дръпнах Дани и излязохме от къщата. Тръгнахме към неговата. Влязохме в колата му и потегихме. 
-На кой според теб е този телефон? - попита ме. 
-Не знам. Нямам си и на представа. Не видя ли и нещо друго освен телефона? 
-Ами... Всъщност не. Тове беше единственото интересно нещо в цялата гора пълна с дървета и паднали листа. Нямаше нищо друго. 
-Не може да е само това. 
-Казвам ти само това можах да намеря. 
-Това да се върнем там. 
-Изабел няма смисъл. Няма нищо друго.
Каза, като повишаваше тона си на всяка следваща дума. Млъкнах. Погледнах към пътя и не казах нищо повече. Чух го как въздиша. Усетих погледа му върху мен. 
-Съжалявам. Просто ти не разбираш от дума. 
Обърнах се на другата страна. Той също млъкна. Пътувахме в пълна тишина. Чуваше се само радиото и минаващите коли. След около 15 минути пристигнахме. Паркира на паркинга зад големия магазин и тръгнахме към MTel-а.  Влязохме вътре. Имаше доста хора. Седнахме на столовете и зачакахме. След 10 минути ни извикаха на касата. Дадох телефона на жената пред мен и я помолих да го отключи. Не задаваше много въпроси. А и за какво ще й е да знае? Изчакахме няколко минути и ни го върнаха. Дани им плати и излязохме. Седнахме на кафенето отпред. Той си поръча кафе, а аз портокалов сок. Оставих телефона на масата и отместих глава. Загледах се в минаващите хора. За какво ли си мислеха точно сега? Винаги съм искала да мога да чета мисли. Но пък и щеше да е нечестно спрямо останалите. 
-Изи. - побутна ме Дани. 
-Мм...? - погледнах към него, с все още замечтан поглед. 
-Къде се замисли? 
-Никъде. 
-Какво мислиш да правиш с телефона? 
Погледнах към телефона. Всъщност... Какво наистина щях да правя с него? Беше ме страх да погледна какво има там. Ами, ако всичко се обърка след като надникна? Ами, ако не ми хареса това, което ще видя вътре? Ако промени живота ми изцяло? 
Взех го внимателно, като не спирах да се взирам в него. 
-А? - настоя Дани. 
-Какво? - погледнах го. 
-Какво мислиш да правиш с този телефон? 
-Нямам си и на представа. - отново насочих погледа си към устройството. 
-Дай на мен да видя. 
-Какво? Не. Изключено. Аз започнах всичко това и аз трябва да го свърша. Аз трябва да видя какво има вътре. 
-Щом така си решила няма да те спирам. 
Плъзнах пръста си по екрана. Отключи се. Боже мой! На екрана беше Ноа. Хвърлих телефона напред. 
-Какво има? - попита ме Дани. 
Не му обърнах голямо внимание и отново взех телефона. Първото нещо, което трябваше да направя е да видя с кого си е писал. Отворих съобщенията му. Първото име, което видях бе на Хейли. Влязох в чата им. Започнах да скролвам нагоре, докато не видях снимка на една от жертвите, нападнати от животни. Под снимката пишеше:
Х:Изглежда вкусна.
Н:Не се излагай. И двамата знаем, че ако беше тук и я беше видяла щеше да изпиеш всяка капка кръв от тялото й. 
Х:А ти не го ли направи? 
Н:Не. Щом се събуди ще й въздействам. Изабел още ли търси? 
Х:Не е спряла. Решила е да намери истината и ще го направи. 
Н:Дръж я по-настрана от мен. 
Х:Ти не можеш ли да се грижиш за себе си? 
Н:Хейлиии. 
Х:Добре де добре. 
Плъзгах пръста си надолу, докато не намерих съобщения от днес. 
Х:Къде ще се срещнем утре? 
Н:На Кръста. 
Х:В 18 нали? 
Н:Да.
Х:Добре. Ще се видим там. 
Н:И гледай никой да не те проследи. 
Х:Добрее. Разбрах. 
Погледнах Дани с отворена уста. Той ме гледаше с поглед, казвайки да му кажа какво се случва. 
-Утре отиваме на Кръста... Където и да е това.