The Mystery Boy

Сериозно ли момчетата тук са такива?

---След 30 минути---
Феновете ми пак ме заобиколиха да се снимаме. Не знам как ще стигна до следващия час като той е в другото крило. Поне беше английски.
-Какво става тук? – попита едно високо и мускулесто момче.
Имаше синьо-зелени очи, добре оформен перчем. Беше... красив.
-Кво сте се натрупали тука? Да не сте видели другото ми аз?
Всички се разотираха и останах само аз. Той ме изгледа от глава до пети и се врътна. Вторият звънец би и се затичах към стаята. Когато отидох все още не бяха влезли. След около 1-2 минути госпожата дойде. Влязохме и аз седнах до едно момче с кестенява коса и уникални кафеви очи.
-Добро утро, деца. – каза госпожата.
-Добро утро, госпожо Димитрова. – отново само аз не я поздравих.
Изглеждаше ми млада. С добре оформено тяло и с лице като на Анджели Джули. Харесва ми.
-Деца имаме нова ученичка в класа. – май тя ми е класна.- Изабел.. Ела отпред.
Станах от мястото си и отидох до нея. Преди да започне да говори някой отвори вратата. Обърнах се и видях същото момче.
-Добро утро, госпожо. Много сте красива днес.
Каза и влезе в стаята. Пак ме изгледа и се усмихна на госпожата.
-Благодаря Ноа, но имам час.
-О да, разбирам се. И внимавайте с новата ученичка.. Следят я като мечки гладни за мед.
Излезе и остави госпожата да скляпа.
-Та както казвах имаме си нова ученичка. Казва се Изабел и е от Канада. Но вие сигурно сте се запознали вече с нея.
-О да. Май е влогърка. – каза едно по-пълно момиче на първия чин откъм вратата.
-Така ли? – погледна ме.
-По-скоро ютубърка, но и влогърка също става.
-Значи явно няма да можем да те опазим жива.
Всички се засмяха заедно с нея. Седнах си на мястото и часа вече официално почна.
-Така. Днес ще се изпитваме на wordformation-ните. Някой да почне или аз да избирам?
Никой нищо не казваше. Огледах се и забелязах как всички гледат надолу.
-Изабел?
-Кажете ми дума и ще ви кажа всички произволни.
-Profession.
-A professor, professional, unprofessional...
-Добре, достатъчно. Ето така трябва да сте всеки ден. Помните ли думите.
-Да. – казах несъзнателно.
-За теб е ясно, но за другите?
Тишина. Муха можеше да се чуе.
-Колко пъти трябва да ви казвам, че ако сте забравили нещо трябва да ми казвате, а не да мълчите като дънери? Отваряйте тетрадките и започвайте да пишете.
Целия час мина в писане. Китката направо ме заболя.
Другите часове бяха скучни и нищо интересно не стана. Снимах се с още поне 30 човека до края на деня. В 14:40 свършиха часовете и си тръгнахме. Поне така си мислех.
-Ей Из. – викна ме Хейли.
-Да?
-Ще дойдеш ли на кафе с нас? – показа голяма им група.
Не се загледах в лицата им, но приех. Тръгнах с тях. Май каза, че ще ходим в някакво Алегро. Не се поизентересувах повече, просто ги следвах. След няма и 10 минути стигнахме на центъра. Странното беше, че на покрива на банката имаше електронен термометър, но показваше почти 60 градуса. Откачена му работа. След няколко крачки бяхме пред заведението. Беше красиво. Седнахме на две маси, защото бяхме около 10-15 човека. Аз седнах до Хейли и извадих телефона. Имах 156 нови съобщения във фейсбук, 20 в инстаграм и 5 в туитър. Не знам защо още го държах като не го използвах. Както и да е. Поръчах си един студен чай от портокал и зачаках. На масата бяхме аз, Хейли, Симон, едно русо момиче, на което му забравих името и момчето от днес. Не спря да ме зяпа. Аз отговарях на съобщения, докато Джейдън не ми се обади. Вдигнах му веднага и се усмихнах.
-Здравей. – казах.
-Здравей. Как си?
-Добре.
-Какво правиш?
-Седим с Хейли и още няколко човека на кафене.
-Бързо си намираш приятели. – засмя се.
-Благодарение на Хейли. – аз се засмях също. – Ти как си? Какво правиш? Да не си си намерил някаква луда и да ме зарежеш?
-Знаеш, че няма как да стане.
-Не се знае.
-Не говори глупости.
-Добре де добре. Но ще те държа изкъсо.
-А не така. Далече си, но пак ме командваш.
-То това от обич. – засмях се.
-Изи ние със Симон и Лили ще отидем до Джордж. След малко се връщаме. – каза ми Хейли.
-Добре. До после.
-Да няма да ми затваряш? – попита ме Джейдън.
-Не. Говорих на Хейли.
-Аа... Днес видях майка ти.
Усмивката ми веднага изчезна.
-Така ли? Как се чувства без дъщеря си? – казах доста студено.
-Видях я с новия й и детето й. Казахме си едно „здравей“ и се подминахме.
-Явно е щастлива.
-Явно.
-Не пита ли за мен?
-Не.
-Разбира се.
Очите ми се насълзиха. Не тук Изабел. Не тук. Подсмръкнах и заговорих.
-Джей аз ще затварям.
-Добре. Когато можеш ми звънни.
-Разбира се. Чао. Обичам те.
-И аз. Чао.
Затворих телефона и се загледах в дървото до нашата маса. Усещах как Ноа ме изпива с поглед. Имам чувтвото, че не ме харесва. Едно от момчетата от другата маса дойде и седна до мен.
-Кво стаа, коте?
Изгледах го и се обърнах на другата страна. Прегърна ме през рамото и започна да ми се натиска. Сложи ръката си на крака ми и започна да я вдига нагоре. Започнах да се дърпам, но бях прекалено слаба.
-КРИС! – извика Ноа. – Стига толкова.
-Стига бе, брат. Виж я ква е секси. – хвана ме за бузите и ме целуна по едната.
-Тя си има гадже. – погледна ме със злобна усмивка. – Но когато скъсат може да правиш каквото поискаш.
Момчето до мен се засмя. Сериозно ли момчетата тук са такива? Хванах ръката му и я махнах от мен.
-Аве брат, кво стана с Моника? – попита Крис.
-Зарязах я.
-Защо бе? Кво й имаше?
-Крис кога ще се научиш да си затваряш плювалника?
-А ти кога ще се научиш да си по-мил? – попитах го.
И двамата ме погледнаха. Започнаха да се смеят, а аз просто седях и го гледах злобно. Той се наведе над масата и ме погледна право в очите.
-Скъпа, това че половината Европа и извън нея те познава не значи, че тряа ми се отваряш. На мен никой не ми говори така. И няма и да позволя да ми говори.
Аз също се наведох.
-Така ли? Защото някой току-що го направи.  
Започна да се ядосва и тропа с крак.
-Виж кво малка влогърке, това ще свърши за лошо за теб, не за мен.
-Какво става тук? – Симон дойде и попита.
-Нищо, за което да се тревожиш. – казах и се облегнах назад.