𝒍𝒆𝒕𝒕𝒆𝒓 𝒇𝒖𝒍𝒍 𝒐𝒇 𝒎𝒆𝒎𝒐𝒓𝒊𝒆𝒔 •𝒌𝒐𝒐𝒌𝒗•

{three pt.2}

~

Кук изкачваше нервно стъпалата на болницата, в която бе настанен Те.

Не можеше да си намери място.

"Дано да е добре" - повтаряше си.

Стигна етажа и мина по коридора, стигайки до стая "200".

Видя Намджун, който обикаляше в кръг пред вратата и още едно розовокосо момче, седящо на стола.

Джун видя брюнета и отиде до него, започвайки моментално да го разпитва.

-Кук какво стана забога, защо Техьонг е в болница?!

-Катастрофира, хьонг... - Само това можеше да каже по-малкият. От притеснение едва свързваше думите.

-А той как е? - реши да попита Кук.

-Още не знаем, никой не е излизал от стаята от както дойдохме. - обади се момчето, седнало на стола. - И също, може ли да те попитам за името ти? - Той стана и измина малкото разстояние между двамата, заставайки пред него.

-Чонгкук, Чон Чонгкук.

-Аа, Чонгкук, Те ми е разказвал много за теб. - По-ниският се осмели да се усмихне.

-Така ли?

-Да, той наистина те ха.. - Розовокосият не продължи спомняйки си разговора им с Те, по-рано тази сутрин.

* * *Ретроспекция* * *

-Джимин, ще полудея! Не мога повече, паникьосах се!

-Успокой се, Техьонг. Какво толкова? Отиваш, казваш му и си живеете щастливия живот с пет деца и куче.

-Ех, само ако беше толкова лесно...

-Ако ти не му кажеш, аз ще отида и лично ще го усведомя.

-Не Джимин! Искам да го чуе лично от мен! Иначе ще ме помисли за страхливец, който не може да говори за чувствата си...

-Шегувах се, но както искаш.

-Джимин, писа ми!

-Ами какво чакаш? отговаряй!

-Искал да се видим! Има да ми казва нещо!

-Надушвам игра.

-Ама... Ако например е нещо лошо? Ами ако заминава някъде и няма да мога да му кажа?

-Мислиш прекалено негативно...

-Прав си. Както и да е, ще затварям. Трябва да се приготвям.

-Чао и да внимаваш!

-Добре, мамо.

* * *

* * *Край на ретроспекция* * *

-Ъъ.. Те смята за много близък човек.. -Джимин се поправи и се усмихна нервно. - и между другото, казвам се Джимин.

-Радвам се - Усмихна се Чон в отговор. - Приятно ми е, Джимин.

В този момент, лекарят излезе и тримата веднага му се лепнаха, разпитвайки за състоянието на малчото.

За щастие Те е успял да се размине само с повърхностни рани.

Първи влезе Намджун, а след него, Чонгкук и Джимин.

Те вече беше буден и виждайки тримата, голяма усмивка изгря на лицето му.

-Те! Знаеш ли как ме изплаши! Добре ли си?! - Намджун веднага го погна.

-Техьонг, нали ти казах да внимаваш а? Ангели не ми останаха от теб! - И Джимин не остана на зад.

-Добре съм! Леле, успокойте се, дишам нали? - Те се опита да ги успокои, без голям успех - Както и да е, Куки тук ли е?

-Тук съм. - Брюнетът отиде до по-малкия и се усмихна, виждайки Те в сравнително добро състояние.

Блондинът се усмихна в отговор. В този момент си спомни:

-А, Кук, имаше да ми казваш нещо, какво е то?

-Това няма значение сега, Те. Важното е да си добре. - По-големият не искаше да го товари с излишна информация.

Една от сестрите влезе в стаята и ги усведоми, че Техьонг трябва да си почива и, че е най-добре да дойдат отново на другия ден.

Момчетата си казаха по едно "до утре" и излязоха, като всеки пое по своя път.

Докато Чон се прибираше, една мисъл го човъркаше през целият път.

"Защо родителите му не бяха там?"

❦ ❦ ❦

Исках да изтрия този спомен от главата си. Исках да изтрия всички лоши спомени. Да останат само хубавите. Но писмото трябва да е пълно.

А и, живота не е само цветя и сърчица. Винаги има и лоши дни, но всичко ще се оправи. Повярвай ми.

***