𝒍𝒆𝒕𝒕𝒆𝒓 𝒇𝒖𝒍𝒍 𝒐𝒇 𝒎𝒆𝒎𝒐𝒓𝒊𝒆𝒔 •𝒌𝒐𝒐𝒌𝒗•

{Fourteen}

-Намджун събуди се, трябва да тръгваме! - Те разтърси братовчед си.

-Още само двайсет минути... - измърмори Джун и отново се унесе.

-Никакви двайсет минути, вече трябва да сме там!

-Къде? - попита по-големият, вече разсънил се малко.

-При Чонгхьон. Говорих с него и ми даде адреса му.

-Толкова лесно?

-Да, каза, че е очаквал това мое обаждане. Но както и да е, ставай!

-Добре де, добре! - предаде се Намджун и се изправи.

-Тръгваме след десет минути, гледай да си готов до тогава. - съобщи Те и излезе от стаята, слизайки долу.

След около пет минути, Намджун слезе, опитвайки се да навлече една тениска с четка за зъби в устата.

-Побързай! - скастри го Техьонг, докато милваше Йонтан на дивана.

-Бързам колкото мога! - отвърна Джун, като се опитваше да не изпусне четката от устата си. Изми се и застана пред Техьонг. - Готов съм, хайде.

Те се изправи и двамата напуснаха апартамента.

~

Ходеха по всевъзможни улици, повечето от които пусти. Имаха чувството, че ще вървят вечно.

-Сигурен ли си, че е правилният път? Заболяха ме краката. - оплака се Намджун.

-Да. Това, че ние живеем на единият край а той на другия не значи, че не е правилн-

-Шшт! Чу ли? - прекъсна го Джун.

-Не, какво да чуя?

Намджун започна да се оглежда. В този момент зърна човек, облечен в черно. Държеше оръжие, насочено към тях. Натисна спусъка.

-Техьонг! - извика по-големият и дръпна Те, патрона минаващ опасно близо до него. - Бягай!

Двамата завиха зад ъгъла на една от сградите и продължиха да бягат, докато някаква ръка, не дръпна Техьонг, вкарвайки го в една от изоставените сгради, заедно с Намджун.

-Кой си- - започна Те.

-Шшт! - прекъсна ги човекът. - Мълчете!

-Чонгхьон? - прошепна Намджун.

-Стои пред вас.

-А кой беше другият? - попита Техьонг.

-Един от хората на Тамахаши. Добре, че сте се измъкнали. - Чонгхьон отиде до един малък прозорец и надникна на вън. Мъжът в черно си бе отишъл. - Елате, не е безопасно тук.

Братът на Чонгкук ги поведе извън стаята и между сградите. Стигнаха до една голяма. Нямаше разлика с останалите. Само това, че бе по-голяма. Поведе ги вътре. Във въпросната стая имаше диван няколко шкафа, пълни с листи, фигурки и други и телевизор.

-Живееш тук? - попита Намджун.

-Ами да, тук едва ли ще ме открият скоро, а ако го направят си имам скрита стая, в която да отида.

Братовчедите кимнаха в синхрон.

Тримата се настаниха на дивана.

-А сега, какво искаш да знаеш? - попита Чонгхьон и прехвърли единият си крак върху другия.

* * *

-Как така ги изгуби!? - изкрещя мъжът. - Толкова много труд, три години тренировки по стреляне и не си успял да уцелиш нито един!?

-По-високият ме видя. Избягаха и за това не успях. - гласът на мъжът в черно прозвуча в стаята, лишен от всякакви емоции предвид крещенето на шефа му.

Човекът стана от креслото си и доближи този в черно.

-Доверих ти една лесна задача и пак не я свърши като хората. - изсъска злобно и извади пистолета от джоба си, пускайки един патрон в главата на мъжа, който се строполи на земята. - Ето какви са последиците, ако не си вършите работата както трябва. - каза с нисък тон и погледна към останалите.

Останалите подчинени гледаха с празни погледи. Сякаш нищо не се бе случило току що.

-Отново казвам, Техьонг ми трябва жив. Братът на онова изчадие също. Онзи Намджун или който и да е... Убийте го. Не ми е нужен. Ще се погрижа да треперят само при споменаването на името ми.

Мъжът се върна на креслото си и седна.

-Разкарайте тялото. - нареди и няколко от мъжете вдигнаха тялото и го изнесоха. - Ти! - посочи към един от черно облечените. - Чонгкук е мъртъв нали?

-Да, шефе. - отвърна той.

Но дали Чонгкук наистина бе мъртъв?

* * *

Авторска бележка:
:3.

Главата не е редактирана и не мисля да го правя!

Т'ва мързела е голямо нещо...