Част 17 - "Сейдж, аз..."

884 70 106
                                    

Събуждам се и обръщам глава към нощното си шкафче. Взимам телефона си в ръка и го отключвам, след което виждам, че часът е 10:28ч. Добре съм си поспала. Събота е, кой става рано в събота след училище? Точно така, никой.

Заставам в седнало положение в леглото и изтягам ръце. Балът е чак довечера, така че има доста време. Изобщо няма да бързам. Обръщам се по корем в леглото си и започвам да се човъркам в телефона. Тъй като нямам обхват, нямам достъп до интернет, иначе сигурно щях да проверявам профилите си в социалните мрежи.

Да си призная, социалните мрежи изобщо не ми липсват. Смятам, че консумират твърде много от животите ни. Да, имат своите предимства, като това да можеш да си пишеш и говориш с този, който пожелаеш. Но за краткия си престой в Есосайс, аз се научих да разговарям с другите и да се чувствам себе си покрай тях. Нещата не стояха точно така, докато живеех при родителите си.

Отварям галерията на телефона и започвам да разглеждам снимките, които съм правила. Кучета, котки, цветя, природа, семейството ми и малкото ми приятели. Спомени, които никога няма да забравя. Носталгията превзема тялото ми и очите ми се насълзяват. Избърсвам напиращите сълзи и тогава вратата на стаята се отваря. Вътре влиза Юдъл и на мястото на усмивката ѝ застава тревога.

- Какво ти е, Сейдж? - пита ме и се приближава до леглото ми. - Добре ли си?

- Да, добре съм. Стана ми мъчно за родителите ми.

- Разбирам те. - отвръща момичето, свежда поглед и се усмихва. - Винаги се подигравах на кака, когато се прибираше вкъщи за ваканцията. Винаги плачеше и се радваше да ни види. Изглеждаше така, сякаш не ни е виждала с години. Вече разбирам как се чувства.

Юдъл поне е късметлийка. Макар и семейството ѝ да ѝ липсва, сестра ѝ винаги ще бъде до нея, а аз си нямам никого, освен родителите си. Изправям се отново в седнало положение и хващам ръцете на приятелката си в своите.

- Днес би трябвало да е хубав ден, Юдъл. Нека не плачем.

Момичето кимва и погледът ѝ се насочва върху телефона ми. Предлагам да си направим няколко селфита. Тя ме поглежда учудено и аз се залавям със задачата да ѝ обясня какво е това. Тя се съгласява и аз взимам телефона в ръка. Включвам предната камера и я карам да направи смешна физиономия. Правя няколко снимки и в стаята ми влиза Зерафина.

ЕсосайсDonde viven las historias. Descúbrelo ahora