ОТДАЙ МИ СЕ...

Глава 3

Пи-пи-пи-пи.

Часовникът показва точно 7:00. Алармата се включва, но аз съм будна сякаш от цяла вечност. Денят настъпи и все едно сърцето ми ще се пръсне.

Вчера отлетя като един миг. Финалната репетиция протече изненадващо добре, костюмите изглеждаха страхотно. Дори мадам Амар беше в настроение. Прати ни да си почиваме още в шест, с обещанието утре да сме в залата няколко часа преди началото.

След като се прибрах не говорих с никого. Изключих си телефона и се затворих в стаята с идеята просто да спя. Това разбира се не се случи. Силен спазъм в гърдите ме събуди още в полунощ. След това на няколко пъти се унасях в странни сънища, но всъщност не успявах да заспя. Неприятното усещане, че нещо предстои не ме остави намира.

И сякаш не бе свързано с гала представлението. Някакво ново и различно усещане за промяна, пулсираше заедно със сърцето ми и не ми даваше покой.

Някъде към три се отказах да се боря, задавайки си въпроси и просто затворих очи, изчаквайки часовника да звънне.

Пи-пи-пи-пи.

Алармата звъни за втори път след десет минути и осъзнавам, че лежането ми стига.

Душът е по-дълъг от обикновено и успява да ми вдъхне свежест и отнема умората ми.

Изваждам от гардероба плика с роклята си за коктейла след спектакъла и подбирам подходящи обувки. Спирам се на сребристи 15 см. токчета с каишки и малка чантичка в същия цвят. Истината е, че обожавам високите токчета. Ниския ми ръст ми позволява да ги обувам постоянно, но признавам, че заради многото години тренировки, стъпалата ми са доста деформирани и рядко се чувстват удобно на такава височина дълго време.

От друга страна официалните рокли, като тази тук не са ми по вкуса. Избягвам този род събития, въпреки родителите ми. Група хора, които надигат чаши, разменяйки си фалшиви любезности, докато водят скучни разговори за пари. Дори в момента вглеждайки се в огромния плик не съм сигурна дали идеята е добра. Ще привличам прекалено много внимание с нея.

Ти си в главната роля! Вниманието така или иначе ще бъде в теб!

Подсъзнанието ми не закъснява да ми го напомни. Затова спирам да се замислям и слагам любимите си къси дънкови панталони и жълт потник и се опитвам да поема огромното нещо в ръцете си, за да се добера до всекидневната.