Защото небето е синьо | p o e t r y

Приживе

|~|

Преживях върха на студената стомана,
Нещо, което преживяваш сам.
Остана белег, зарастнала рана -
Кръв нямаше, остана само катран.
И дните ми мрачни
Носеха се със нещастие.
Колко прокълнати мисли жални
Съм изписала под формата на текст, по-скоро завещание.
Удавник бях сама на мислите си,
Бурни, сурови, зли.
Тялото ми със студ и тленност са покрили -
Мразех ближния, заобичах тъгата си.
И зимата у мен
не даваше поводи да си отива.
Духът ми принуди да скита победен,
А усмивката ми безмилостно отмива.
Не знаех дали ще оцелея,
Жива, помрачена - още дишам тук.
В текстовете си не зная кой друг да прокълна -
Умът ми оглушен от мъртвия си звук.
Тишината ме наказа,
Шумът ми носи тъжен спомен.
Сълзите си в буркан събирам -
И ги подарявам на осъжданите за пол, религия, раса.
В очите ми плуват само тъжни мисли,
В мозъка цари мрачен уют.
Китката ми драска празни думи, драскотини, линии -
А около мен витае смут.

Не очаквах да дишам пак сред вас,
Не очаквах и да загина.
Но обещах си аз в онзи последен час -
Да разкажа, плача и подмина.
С тези свои неподредени мисли
Не желая ничие внимание.
Те са разбъркани и хаотични -
Мрачни, тъжни, крайни.
Но един последен зов със тях
Към миналото "Аз" желая да отправя.
С чест дишах, плаках и живях -
Себе си не успях успешно да опропастя, да се намразя.