Mine,or not?

part 18(2)-What happened?

Никак не е приятно да чакаш... Особено, когато повода не е особено приятен.. Чакането може да те накара да не можеш да си намериш място, да се отнесеш от реалността в опит да се заблудиш, че случващото не е истина. Опитваш се да погледнеш нещата от хубавата страна. Но не се получава. Колкото и да опитваме, колкото и да се заблуждаваме ситуацията бе точно такава каквато беше. Родителите на най-добрата ми приятелка бяха в критично състояние, нямаше надежда да оживеят, но аз се молех!молех се тя да не премине през това, през което преминах аз. Не го исках. Не исках да бъде прекършена. Не и тя. Но нещата бяха точно такова. Започват да се отчайвам. И не заради това, че вече две седмици те не се подобряваха, а защото малко по малко приятелката ми губеше надежда. Наблюдавах как тя малко по малко увяхват като цвете, листата ѝ започва на да капят един по един, а аз не можех да ѝ помогна.. Опитвах, но не ставаше. Момчетата идваха у дома, за да ни подкрепят, предлагаха помощта си не веднъж, за което им бях благодарна. Единствената опора на Линдзи беше брат ми, който неотлъчно бе до нея. С Уаят отношенията ни бяха неясни. Той не ми предложи да сме двойка, но въпреки това не можехме да се насилие един на друг. Близостта ни чак ме плашеше. Със сигурност живота ни се е променил, но не знам в коя посока ще поемем. Не знам дали промяната е за добро или лошо.

---

Днес беше денят. Денят в който се обадиха от болницата. Всичко беше изключително объркано, но въпреки това из оставихме всичко и тръгнахме. Аз се качих при Уаят, а Линдзи и брат ми бяха с неговата кола. Докато пътуване съобщих на момчетата за ситуацията и не след дълго всички бяхме в болницата. Явно молбите ми бяха чути, явно вселената се бе смисъла над добрите душа и сърце на Линдзи, защото още с влизането бяхме посрещнати от лекаря водил операцията на родителите ѝ, съобщавайки ни, че като по чудо са се събудили и всичко с тях е наред.
Щом приятелката ми чу новината се хвърли към мен събаряйки ме, докато плачеше с глас. Аз отвърнат на прегръдката ѝ, усещайки собствените си сълзи да Морят лицето ми. Вдигнах поглед нагоре и умствено благодарих.
-Няма да съм сама. Наистина са добре. Живи са!-продължи, докато се дадеше в сълзите си.
-Казах ти го! Никой не може да те отдели от семейството ти. Вече не! Хайде, нека отидем да ги видим! -изправихме се от пода и хванахме ръцете си. Тръгнахме по стълбището изкачвайки се до 4-тия етаж, където бяха настанени родителите ѝ и когато за станахме пред вратата се спряхме и се спогледахме.
-Най после ще ги видиш, хм? -проговори първа с лека усмивка на лицето.
-Влез сама.. Ние сме тук и те чакаме. -каза и пуснах ръката ѝ, а тя влезе вътре и скоро се чуха щастливите гласове на Линдзи и семейството ѝ.

(Знам, не съм писала от много време. За убиване съм. Имате правото да ми се сърбите и няма да се оправдаваме, реваншира ви се с тази малка и скучна глава, но май е по-добре от нищо... Гласувайте, коментирайте, изразяване мнението си. Според вас какво ще се случи? Мислите ли, че всичко ще се подреди? Очаквахте ли тези новини? Дали всичко ще си остане толкова хубаво?)