By the window

Първа глава

"Понякога е по-добре да захвърлиш старите удобни убеждения също като чифт стари неудобни обувки."
___

Затварям очи. Нощта е тиха и студена. Усещам пронизващия допир на вятъра до голата кожа на дланите си, затова ги скривам в дълбоките джобове на дългото си палто. Лицето си обаче не мога да скрия - него вятърът продължава да го гали, а милувката му вече е изгубила нежността си след толкова часове на открито. Вероятно ако беше знойна лятна вечер, щеше да ми се хареса, но съм сигурна, че пропилях цялата нощ в безцелно скитане из празните и тъмни улици на Лондон, така че напразните ми представи се обезсмислят.

За момент отварям очи и продължавам да ходя по бялата линия на пустото шосе, осветено единствено от училичните лампи от двете му страни. Почти съм сигурна, че идва краят на октомври, но изведнъж ме обзема странно съмнение. Дали това не беше преди седмица или може би две? Беше ли ноември пристигнал вече? Нямах представа коя дата отброяваше календара в апартамента ми, който не бях поглеждала от много време насам.

Вятърът отново задухва, запраща няколко изпопадали листи в краката ми и аз стъпвам боса върху тях, наслаждавайки се на звука, който издава шумата. Усещам ръката, която държи токчетата ми, вкочанена, затова изваждам другата от джоба на палтото и ги премествам, за да се стопля. Това ми навява далечен спомен, отдавна забравен, но все още болезнен, и аз отново застивам, зажумявайки.

Една топла ръка се приближава до лицето ми и дългите й пръсти отместват кичур коса, паднал пред очите ми. Докосването е нежно и деликатно, сякаш добре преценено. И наистина, ръката сякаш потреперва за миг, само за миг, докато се отдръпва от мен, сякаш мъжът се е поколебал. Усещам, че съм се усмихнала, и, стресната, вдигам клепачи. Единственият ми спътник тази нощ е вятърът.

Него го няма, няма го отдавна. Чувствам се така, сякаш никога не го е и имало, докато отново бавно закрачвам по бялата линия. А и нима не е по-възможно всичко преди две години да е било само илюзия, отколкото тази болка и тази самота да са толкова реални? Нима не е по-възможно само да съм сънувала преди, отколкото сега да страдам безпределно; дотолкова, доколкото друга жена надали може да страда?

Не искам да мисля за него, но внезапно в съзнанието ми нахлуват всички нощи, които прекарах сама, извървявайки същия този път като тази нощ, през тези две години. Опитвам се да ги прогоня, но те не си отиват. Многобройни, направо безкрайни, се нижат една по една пред очите ми като на лента и след всяка следваща започвам да се чувствам все по-засрамена и унижена. Но пред кого се срамувам и кой ме е унижил? Отговорът на тези два въпроса е един и същ и се взира единствено в мен.