By the window

Единадесета глава

"Каква по-голяма утеха от това да знаеш, че винаги ще има кой да хване ръката ти, когато паднеш... и да се посмее, разбира се. Защото какво друго са приятелите, ако не това?"

____

След срещата си с Джошуа не мога да рискувам да остана сама, защото мислите ми ще ме погубят. Разговорът с него изчерпа и малкото ми настроение за търсене на подаръци, затова решавам да си извикам такси и да посетя единствения човек, който може да ми помогне след подобни нещастни случайности.

Най-добрата ми приятелка най-добре разбираше всичко, което се случи между мен и него, така че инстинктът ми в този момент ме дърпа към нея без колебания. През последните четири години тя винаги беше неотлъчно до мен и винаги ми помагаше да наместя розовите си очила, когато в живота ми паднеше нощта. Ако имах нужда да се напия и да танцувам на песни, в чиито текстове откривах него, тя купуваше водката; ако имах нужда поговоря с някого, тя винаги ме изслушваше до край, без да ме прекъсва и без да ме съди за решенията и мислите ми; а ако имах нужда просто да помълча до някого, тя винаги беше до мен и прегръщаше силно.

Не съм виждала Лола от повече от месец и половина, но се надявам въпреки всичко тя да ме приеме в апартамента си, защото нямам представа какво друго да направя освен да я помоля за извинение. По пътя дотам се питам дали добрите приятелки изчезват понякога без обяснение или пък предупреждение, питам се дали пък не съм възможно най-лошата най-добра приятелка, която някой може да има.

Отговорът се крие в очите на Лола, когато ми отваря входната врата... и се хвърля на врата ми. Силата, с която го прави, ме избутва с крачка назад, но след лекия трус в равновесието ми, успявам да не падна. Днес отново съм с високи обувки и трябва да призная, че все повече отвиквам да ги нося, когато не се скитам по цели нощи навън.

- Ерин! - възкликва тя, отдръпвайки се от мен. - Какво правиш тук? Мислех, че си изчезнала някъде на турне или нещо такова. Не си ми казвала нищо за нов албум или пък дори песен, но знае ли човек с теб...

- Вече не свиря - поклащам глава, уплашена от липсата на горчивина по езика ми, щом изричам думите, които преди биха ме убили. - Изгубих си вдъхновението.

- Какво? Но защо? - по лицето й се изписва безпокойсто и тя хваща ръцете ми, за да ми даде спокойствието, от което толкова много се нуждая.