By the window

Двадесета глава

"Не бързай, повтарят всички, но как да не бързаш, когато животът е толкова кратък, а крие толкова щастие?"
_____

Първата ми целувка, против всеобщите мнение и очаквания, беше страхотна. Момчето не беше любовта на живота ми - нито се доближаваше по качества към това, нито пък двамата с него се обичахме истински, - но аз все пак спах с него. По онова време не търсех любов, а вдъхновение, и силно вярвах, че ми е нужен някой с опит, а не някой с чувства. И в действителност, наистина се оказа така, защото споменът ми оттогава се е запазил хубав в съзнанието ми.

За първи път целунах някого и знаех, че го обичам, когато три години по-късно срещнах Джошуа и той ме въвлече в типичната музикантска, може би граничеща с хипи, любов. Двамата пишехме песни един за друг, ходехме заедно на участия и се подкрепяхме, но бяхме твърде еднакви, за да се получи нещо помежду ни, и това си пролича след известно време, докато започвахме да имаме вредно влияние върху другия, а и върху себе си.

След като скъсахме, забравих да броя всяка последвала целувка и забравих да запомням всеки мъж, който се качваше на влака на живота ми и бързо слизаше от него още на другата гара или пък беше изгонен насилствено. Тогава времето се превърна в доста относително понятие за мен и в продължение на две години, трябва да призная, бях изпаднала в не съвсем здравословно състояние. А като се вземе предвид и лошите емоции, които ми носеше връзката ни в последните месеци, това ми се отрази доста зле.

Не мога да кажа, че съжалявам заради начина, по който се развиха нещата, защото ако не бяха тръгнали в тази посока, никога нямаше да се намирам, където съм сега. Радвам се, че преживях най-дългата и най-болезнената раздяла в живота си, защото осъзнах, че някъде там ме чака нещо много, много по-добро. Радвам се, че написах толкова песни, които бързо се превърнаха в химн за всички момичета по света, чиито сърца също бяха разбити. Радвам се, че намерих утеха и успях да бъда утеха за толкова много хора чрез музиката си.

Това не значи непременно, че ще си върна способността да свиря, но мисълта за това и новия поглед върху нещата ми дават поне малко утеха, поне малко надежда, че ще си върна онова, което липсва от мен вече месеци наред. Вече не се моля да върна времето назад и да заживея в някоя друга реалност, а се моля само отново да намеря пътя си към музиката. Не Джошуа ми липсва, противно на онова, което си мислех, преди две години, а мелодията, която звучеше в сърцето ми, докато бях влюбена в него.