By the window

Двадесет и пета глава

"Отчаянието често води до поглед, а дори и до стъпка назад, а това винаги води до още по-голямо нещастие. В моменти, когато разумът ни бива изместен от болката ни обаче, ние не го осъзнаваме."
____

Какво се прави, когато разбереш, че не познаваш любовта на живота си толкова добре, колкото си мислиш? Какво се прави, когато любимият ти изневери?

Седя с часове в апартамента си, просната на дивана по гръб и с обляно от сълзи лице, и размишлявам над тези два въпроса. Колкото повече се вглъбявам в тях обаче, толкова повече отговорите им ми се изплъзват. И след като вече са избягали достатъчно надалеч, за да не успея да ги хвана (понеже съм се оплела в мрежата, изплетена от собственото ми съзнание), решавам да се откажа. Все някой трябва да е написал книга за това или пък наръчник. Трябва да има някой, който да е намерил лек за болката, която идва с тези две неща.

Но няма. Не ми се иска да го повярвам, нито пък да го призная пред себе си, но лепило за разбитото сърце не съществува. Няма и спасителен мост, по който набързо да се върнеш обратно и да забравиш за преживяното, нито пък инструменти, с които да изградиш наново изгубеното доверие.

Няма нищо вече - мисля си, докато се взирам сляпо в тавана. Не мисля, че в мен е останала някаква част, която да може се разбие, защото вече цялата съм раздробена. Сега болката бушува в мен, но след като затихне, когато и да се случи това, знам, че ще изтръпна до пълна безчувственост и ще изгубя способността си да усещам... каквото и да било. А когато един човек изгуби това, той изгубва себе си и смисъла на живота си.

Преди две години, когато Джошуа си легна с друга едва седмица, след като скъсахме, се почувствах предадена и недооценена. Подобно нещо би подтикнало много момичета да мислят, че проблемът е бил в тях и че мъжът всъщност никога не ги е обичал, но аз приех постъпката му с гордо вдигната глава и му обърнах гръб, като добре знаех причината зад нея - а именно любовта му към мен и невъзможността му да ме има. Тогава просто махнах с ръка и продължих напред, макар в продължение на две години след това да се борех със себе си и с миналото.

Болката, която изпитвам в момента обаче, няма нищо общо с онази, защото не просто ме кара да ахна възмутено и да извъртя очи, а ме разтърсва, намира най-слабите ми страни и ме удря там. Знам защо е всичко това - защото показах душата си на Том, а той я прекърша и захвърли. Все още съм убедена, че той е любовта на живота ми, но го имах толкова за кратко, че не ми се иска да е така. Все пак какво е седмица в прегръдките на някого пред цял живот без него?