By the window

Дванадесета глава

"Понякога, когато жената е с душа на дете, мъжът трябва да е нейният закрилник и здрав разум."

____

- Ерин! - е първото, което чувам тази сутрин, последвано от едно много ядосано - Отвори ми, знам, че си там!

Дълбоко в себе си знам, че трябва да стана и да му отворя, но клепачите ми са залепнали и в главата ми е избухнала бомба. Уморена съм и безпомощна, а леглото е твърдо удобно, за да се помръдна. Тук е топло и безопасно, светът не може да ме разочарова.

- Хайде! - тонът му е настъпателен и с него той ми дава да разбера, че нямам друг избор освен да се подчиня на подканата му.

Изръмжавам от болка, когато отварям очи и стъпвам с босите си крака на земята, инстинктивно притискайки слепоочията си с пръсти. Бях позабравила що за ад са тези изпълнени със съжаление сутрини, в които не помниш нищо, защото предишната нощ си се опитвал да забравиш всичко.

- По дяволите, Том - въздъхвам, щом отварям входната врата и виждам тревогата, изписала се по лицето му. - Какъв ужасен навик имаш да ме събуждаш в най-лошото време.

Той се усмихва насреща ми някак подигравателно и пристъпва напред, макар че не съм се отдръпнала. Така двамата стоим лице в лице, на милиметри един от друг, и сърцето ми тупти яростно в гърдите задно с тъпата болка в главата ми. Отстъпвам назад, защото не намирам смисъл в това да седим на прага още дълго, и той влиза в апартамента ми. Оглежда хола ми, поклащайки неодобрително глава, преди да прикове вниманието ми само с погледа на кафявите си очи, които обикновено са топли и чисти, но сега ме гледат някак разочаровано и в ирисите им витаят сенки.

- Хубава бъркотия си сътворила тук - подмята, бавно разкопчавайки палтото си.

И без да поглеждам към стаята, знам, че говори за разпилените по пода и масичката за кафе листи с думи и граматика по френски, за чиниите с храна, отрупали пианото ми, което от известно време не ползвам за друго освен маса. Знам, че в момента Том вижда истинския хаос, който понякога мога да съм.

- Не очаквах гости - вирвам брадичка, не позволявайки на думите му да ме засегнат.

Преживявам момент на застой, но какво от това. Всеки има такива периоди и макар че не мога да се излъжа, че някога преди е било по-зле от това, мога да си внуша, че всичко ще се оправи.