By the window

Тридесета глава

"Винаги е трудно, когато забравиш да вземеш дара си със себе си по пътя на живота, но веднъж върнеш ли си го, няма по-голяма свобода от тази, която той ти носи. А защо? Защото тогава не само си се родил с перла в душата си, но си я и получил повторно. Пази я добре."
___

Поемам си дълбоко дъх. Дланите ми са потни и студени. Някой идва зад мен, за да пооправи роклята ми и да прокара пръсти през косата ми. Гримьорките все още се суетят около мен, но аз ги отпращам с ръка и пресилена усмивка. Толкова съм нервна, сякаш съм се върнала шест години назад във вечерта на първото си излизане на сцена.

Всички са отвън - целият ми екип, родителите ми, Том, приятелите му, моите приятели, публиката... Залата е пълна и се наложи хората да донесат допълнително столове, защото имаше хора без места.

Отмина една година, откакто съм се качвала на сцена за последна и съм представяла нова песен. Дори не си спомням последното си участие, нито пък емоциите след него. Всичко ми е като в мъгла.

Ужасявам се да не би вдъхновението ми да ме напусне, след като изляза на сцената, защото не само ще предам хората, които са си платили, за да дойдат и да ме слушат днес, но и семейството и приятелите си, всички, които работиха усърдно, за да може всичко това да се случи днес... но ще предам най-вече себе си.

Като малка, исках да стана много неща - моден дизайнер, дерматолог, библиотекарка... Ако някой ми беше предложил да стана космонавт, сигурно щях да се съглася на секундата. Винаги съм имала много интереси и все в различни насоки, но макар да си мечтаех, дълбоко в себе си вече знаех какво щях да работя. За мен пианото не беше просто мечта, то винаги е било реалност и още е. Никога не съм спирала да вярвам в таланта си и именно това ме доведе дотук. Онова малко момиченце, което с часове свиреше и пееше, не заслужава да го предам. Ерин Боунс не може да не се справи.

- Още нещо? - някакво момиче се появява иззад мен и ме пита с изпълнени с обнадеждение очи. - Трябва ли ти нещо, миличка? Каквото и да е, кажи ми и е твое.

- Не - поклащам глава, опитвайки се да си спомня името й, но безуспешно. - Всичко е наред, благодаря ти.

Тя отваря уста и още преди да започне да говори, знам какво ще каже - ще започне да се прехласва по новата ми песен, по възможностите ми зад пианото, по издокарания ми вид. Не искам това, всъщност в момента най-малко ми е нужно това.