,,В един дъждовен ден"

Девета част

Гледна точка ня Taehyung
Сутринта звъннах на Т/И , но не вдигна.  Отидох в кафенето.Чаках я цял ден да дойде,но не дойде. Започнах да се притеснявам. Както си седях, Eunsun влезе. 
Es: Здравей, Tae!
T: Здрасти!
Es: Ъммм, виждал ли си Т/И, цял ден не мога да се свържа с нея.
T: Щях да те питам същото.Може би Minho знае? 
Es: Не му казвай в никакъв случай.Той ще се разтревожи много за Т/И.  Той разбива сърцето ѝ, без да го осъзнава.  Все още не е свикнал с факта, че тя порасна.Ако се обади му кажи, че е с теб? 
T: Добре! И така, какво ще правим?  Къде може да отиде?  В момента не мога да изляза от кафенето.  Но ако разбереш нещо, телефонът ми е включен, звънни. Сбогувахме се и Eunsun си тръгна.  Бях много разтревожен за Т/И. Къде беше това момиче?... Свърших работа. Видях Minho да се насочва към мен, докато излизах от кафенето. 
Mh: Къде е Т/И! 
Т: Minho, успокой се!
Mh: Eunsun каза, че е с теб!  Къде е?  Защо не отговаря на обажданията ми?  Т: Не тук, както виждаш.
По това време и Eunsun дойде
Т: И никога не ми се е обаждала. Цял ден я търся, но не ми вдигна.
Es: Taehyung!!! 
Т: Той трябва да знае.  Вече е почти вечер, а все още Т/И я няма. 
Mh: Отидох навсякъде, където можеше да бъде.Къде е това момиче ?!  Ами ако нещо ѝ се е случило? 
Es: Не говори глупости. Не познаваш ли Т/И?  Искала е да остане сама.
Mh: Но щеше да се обади.
Още малко и Eunsun щеше да заплаче.  Работата ставаше сериозна.
Гледна точка на Т/И
Снощи не можах да заспя, но сутринта се събудих рано. Взех фотоапарата си и излязох.  Реших да изляза извън града.  Когато щях да се обадя на Taehyung, батерията ми падна. Без да обърна вни ание започнах да снимам. Чувствах се по-добре, защото правенето на снимки ме успокояваше. Не разбрах как мина времето. Прибрах се и редактирах снимките, които направих. Влючих телефона си на зарядно и излязох. Тръгнах към кафенето. Когато влязох в кафенето, не можах да видя Taehyung.  Бях стресната от някого, който ме прегърна в гръб.  Когато се обърнах, видях Taehyung. Очите му бяха пълни. Зад него бяха плачещата Eunsun и Minho, втренчен в мен сърдито ...
След Taehyung, Eunsun ме прегърна. Minho ме прегърна последен.  Т/И: Случило ли се е нещо? 
Mh: Какво означава-случило ли се нещо?  Усещам това чувство за втори път!  Защо изключваш телефона си!  Къде си била цял ден! Знаеш ли как се притеснихме! 
Не можех да кажа нищо, когато ми крещеше.Както обикновено.
Т/И: А-Аз просто...
Mh: Винаги едно и също нещо! Винаги един и същ отговор!  Дори не ни отговаряш на обажданията! 
Той излезе бързо от кафенето. Eunsun ме погледна с тъжни очи и тръгна след него.Taehyung и аз останахме. Това усещане, от което се опитах да се отърва сутринта, сякаш се удвои ...

Taehyung ме прегърна отново
T: Не съм ядосан на теб. Просто се уплаших. От това да те изгубя. Няма да ме накараш да усетя това чувство отново, нали? 
Аз съм нестабилен човек.  Искам да бъда сама, когато съм депресирана и искам да се откъсна от всички ... Но не исках да го разстройвам.Затова го излъгах
Т/И: Няма!
Аз трябваше да внимавам .  Разстройвах всички около мен. Това, от което Taehyung се страхуваше най-много, беше,да изгуби любимите си хора. Хванах ръцете му. Нямаше никога да ги пусна...
Тежестта в мен беше олекнала.  Но все пак си мислех за Minho.  Този път той беше много ядосан
T: Скъпа !? Къде беше днес? 
Показах му снимките, които направих.
T: Уникални са!
Т/И: Снимам по-добри снимки, откакто те видях. Мисля, че намерих новото си вдъхновение
T: Мисля за теб, докато пея.Когато го правя, пея по-добре.
Т/И: Замислял ли си се някога, да продължиш в консерваторията?  Замислял съм се, но знаеш моето положение. Вече не мога да направя нищо. 
Т/И: Добре! Но ми кажи, когато имаш нужда от нещо? 
Т: Имам нужда само от теб. Така че никога не ме оставяй...
Вървяхме по улиците до късно. Бях толкова отегчена. Реших да се позабавлявам.
Т/И: Taehyung, приготви се да бягаш!  - казах и натиснах звънците на всички къщи в близост до мен.Хванахме се ръка за ръка и започнахме да бягаме.  Поглеждайки назад, забелязах мъж на 30-те години да ни гони
Х: Не бягайте!Достатъчно е това, което търпим от вас! Поглеждайки назад, забелязах, че мъжът е останал назад. Когато изгубихме човека от поглед, спряхме. И двамата бяхме останали без въздух.Започнах да се смея
T: Защо се смееш? Още малко и човекът щеше да ни хване. Продължих да се смея и той започна да се смее.След като си отпочинахме започнахме да вървим към моята къща.Докато вървяхме, се натъкнахме на мъжа, който ни преследваше, и още няколко души
Х:  Как сте млади хора?  Надявам се да ме помните?