Sally Face (На Български)

Оставен зад нас

-Какво ще правим с това?- Лари посочи към протезата, или това останало от нея, поставена на студената земя.

-Ще я оставим.- погледнах направо с празнота.

-Ама.. Тя е важна за теб, не е ли така? Имам предвид.. - усетих как Ашли отново се почувства виновно за стореното.

-Нямаме в какво да я вземем, така че само ще ни пречи. Дори да стои тук, те знаят, че вече има някой. Ще разберат кой много скоро така или иначе. -Развързах опашките си, след като усетих, че леко развалят връзката на шала.

Аш ме погледна притеснено, но замълча. Въпреки че не можех да понасям това нещо, защо беше трудно да се разделя с него? Сърцето ми се стягаше докато се отдалечавахме, оставяйки я да седи в тъмнината. Изведнъж ми се догади.

-Знаем ли накъде отиваме?-Лари прошепна, по-скоро от съжаление, отколкото от страх, че някой може да ни чуе. А може би и двете.

Бях си извадил телефона и гледах снимката на картата в началото на подземието.
-Това е просто предположение, но пространството в началото беше по-широко. Мислех, че е добра идея да проверим там.

Не бях обърнах особено внимание на това какво имаше там първия път, понеже не можех да си спомня много. Лари кимна.

-Нямаше да е зле да имахме с какво да се защитим. Изглежда сякаш отиваме право в гробището. -пошегува се той, но не беше особено смешно, след като се сетихме какво беше сторено на това място преди църквата да започне да съществува. На никой не му беше до шеги.

Минахме по сбърканите, изиващи се все повече пътища, докато не стигнахме. Не знаехме какво да очакваме, но беше тъмно и празно, без следа от човешко присъствие. Изглежда не бях прав.

-Тук няма никого.

-Може би така искат да си мислим.- Лари предположи, но беше пределно ясно, че беше празно.

В тъмнината лесно би се разпознала светлина, колкото и бледа и малка да бъде тя. Понякога изискваше повече време, ако беше по-добре скрита. Но ето че все пак я видях.

Стълбището, водещо до повърхността на църквата. На него стоеше фенер, подобен на този, който носеха двамата мъже. Беше почти изгаснал, но не можех да повярвам, че са го оставили там случайно.

-Не ви ли се струва твърде странно, че те ни помагат да ги открием? -Ашли попита объркано.

-Честно, не зная какво да си мисля вече. -Лари отметна косата си назад и тръгна към фенера без да помисля втори път.

Опитвах се да бъда предпазлив колкото повече бе възможно и се надявах, че всъщност не бяха опасни. Че беше някакво странно хоби, преминало твърде далеч. За съжаление, изчезналите и "намерените" от нас деца ни доказваха, че не е така.

Взех фенера със себе си, защото горе беше пълна тъмнина. Не бях забелязал първия път когато бях тук, че всъщност в стаята нямаше прозорци. И все пак, тогава не беше мрачно, а сега, въпреки че още беше следобед, не можех да видя дори ръката си.

-Няма начин това вече да е реалност. Сънувам, нали? -Лари проточи и аз осветих пътя към нас колкото можех.

-Донякъде ми се ще.- отговорих му аз и тръгнах напред, стоейки малко преди да отворя вратата на кухнята.

Стиснах фенера малко по-силно, сякаш би ми предоставил някаква защита. Когато натиснах дръжката, пред нас се извиси дълъг коридор. Поне мисля, че беше дълъг, защото мракът така и не се изчисти.

Тръгнахме по него бавно, несигурни дали всъщност сме в правилната посока. След няколко секунди в ходене дори се зачудих дали бяхме наистина в стаите зад църквата, защото коридора така и не свършваше.

-Не трябваше ли вече да има завой наляво?.. -Ашли се осмели да попита, но такъв така и нямаше. Нито стаята на Травис се появи, нито края, нито нищо.

-Може би объркахме пътя. -Лари предположи, а аз поклатих глава.

-Не, усещам, че е това.

Знаех, че това нямаше как да бъде така със сигурност, но в онзи момент сърцето ми заби по-силно, пръстите на ръцете ми се вкочаниха, сякаш потопени в ледена вода, и в контраст гърлото ми се бе превърнало в пустиня. Нещо със сигурност ни очакваше от другата страна и аз можех да го усетя.

Не знаех защо тялото ми бе реагирало толкова остро в онзи момент. Не след дълго, но не и след кратко, краят най-накрая му се видя. За облекчение или не, появи се врата, която със сигурност не бе на това място първият път, когато всъщност можехме да видим какво има около нас. Истина ли беше?

Усетих как нещо се хваща здраво за ръкава ми. Обърнах се, опитвайки се да направя колкото мога по-убедително изражение, за да покажа на Аш, че всичко ще бъде наред. За моя изненада това обаче не беше Аш, а Лари.

-Каква е тая лудост, бе? -Той гледаше към вратата в недоумение. -Шегуват ли се с нас? Да не би да има камери наоколо?

Не можех да му отговоря, не исках нито да го плаша, нито да му вдъхвам фалшива надежда за нещо, което най-вероятно и по-скоро със сигурност не беше вярно.

Вместо това отворих вратата, без да мисля втори път.