Sally Face (На Български)

Nockfell High School

-Може ли да пробвам?
Лари стоеше на ледено студената пейка зад училището, навън беше мрачно и мразовито. За сметка на това снегът почти се беше стопил.
-Пушиш?- той отвърна и постави цигарата отново в устата си.
Поклатих глава и той ме погледна странно, но все пак ми даде пакетчето.

Беше първият ми учебен ден в Nockfell High School и меко казано се тревожех. Знаех, че след себе си ще оставя много объркани погледи и може би страх. Лари пък ме обеждаваше, че в това училище има достатъчно странности и още една няма да е от голямо значение. Надявам се беше прав. Една група деца стояха под дърво близо до нас и се смееха на нещо.

Вдигнах протезата си леко нагоре, доколкото да мога да поставя цигарата в устата си.

-Може да останеш без маска пред мен, нали знаеш?

-Протеза и не. Не се чувствам добре, когато някой вижда лицето ми. - потръпнах, когато се сетих за инцидента преди няколко дни.

-Както искаш.- Лари вдигна рамене -Според мен си готин и без протезата или каквото е там, ама си е твой избор. Мога да ти кажа, че на никой няма да му дреме там вътре. Но ако все пак стане нещо, на среща съм, ако искаш да сриташ някого.

-Благодаря, добре съм. Кой е първия ти час?- смених темата.

Той се загледа нагоре, сякаш там стоеше най-трудната задача по математика и след това отговори
-Физика. Госпожица Балмър обикновено ни оставя да правим каквото си щем. Понякога дори не се появява в часовете, хаха.-
Приятелят ми стана и настъпи цигарата на асфалта и въздиша
-По-добре да влизаме. Не че ми пука, че ще закъснея, но едва ли искаш ти да се изложиш още първия ден, нали?

Кимнах и бавно тръгнах към голямата порта. Атмосферата се промени изведнъж, навсякъде тичаха и се смееха деца. Едно от тях караше скейтборд по коридора и приятелите му го аплодираха зад него. Той мина пред едно момиче и я стресна, след което тя падна и извика ядосано по него. После настана смях. Няколко стояха пред голямо табло с номерата на стаите, закачено на стената, а едни момичета, близо до шкафчетата оглеждаха хората, минаващи около тях, и със злоба се кикотеха.
Беше по-топло, отколкото навън, доста при това. Вярно е, че и пред училището също имаше ученици, но тук беше различно.

Тръгнах по коридора, опитвайки се да не привличам вниманието към себе си, но не гледах къде вървя и се блъснах в някого.
-Ох, извинявай! - момичето със зелени, блестящи очи ме погледна топло и ми се усмихна. След това продължи да върви, преди да успея да я видя по-добре.
Влязох в стая, на която пишеше "МАТЕМАТИКА" с големи главни, букви и седнах най-отзад. Помещението не беше голямо, имаше няколко чина и огромна зелена дъска, върху която бяха написани някои цифри от числото π. Имаше още няколко минути до започването на часа и мястото беше почти празно, с изключение на две момичета, гледащи през прозореца, говорейки си и едно момче с руса коса, което беше седнало на чина до мен. Той гледаше надолу, сякаш беше потънал дълбоко в мислите си. Окото му беше насинено, може би от побой в училище, въпреки че не изглеждаше като лошо дете. Имаше огромен кръст около врата си и розов суичър. Кожата му беше карамелено кафява, което беше странна комбинация със светлата му коса. Той не ме забелязваше, което беше добре.

Звънецът би малко след това и стаята започна да се пълни. Всички извадиха  тетрадки и линии на чиновете си и аз последвах примера им. Малко по-късно в стаята влезе и възрастна жена с пошарена дълга коса, вързана на плитка, падаща по едното и рамо. Тя даде знак на класа да затихне. След като ни поздрави започна да ни проверява по имена. Половината от класа мина, когато дойде и моя ред. Тя присви очи и се загледа наоколо, когато погледа и спря върху мен.

-Изглежда днес си имаме нов ученик. Сал Фишър, нали?

Всичките очи се задържаха върху мен. Дори и мистериозното момче до мен ме погледна с някаква емоция, която не можех да определя. Малко по късно разбрах, че името му е Травис.

-Точно така.- отговорих.

-Е, чувствай се свободен да попиташ, ако искаш нещо. Тук всички сме приятели.- тя се усмихна широко и ме побиха тръпки. Имаше нещо в нея, което не ми харесваше.

Кимнах и остатъка от часа мина нормално, никой не посмя да каже каквото и да е по моя сметка. Така беше и остатъка от деня. Както Лари каза, никой не обърна внимание на това, че съм различен. На обяд Лари ме запозна с две деца, Мейпъл и Чък. Мейпъл беше тъмнокожо момиче с къса сива коса, от онзи тип, който си стои тихо на мястото и и слуша музика през цялото време. Дори ми показа плейлиста й и чух някои доста яки песни. Бях сигурен, че Чък също живее в Адисън апартаменти, защото няколко пъти го бях виждал да стои до вендинг машината в мазето. Той беше зеленокосо луничаво момче, което понякога се държеше детински, но пък изглеждаше като добра компания.

По път за вкъщи реших най-накрая да разкажа на някой за случилото се първият ми ден тук. Лари вървеше до мен и аз едва го стигах заради разликата във височината ни. Опитах да започна темата, но той разбира се ме прекъсна като каза, че това не е възможно и най-вероятно съм сънувал. След като разбрах, че няма начин да го накарам да ми повярва реших, че трябва да му го докажа. Казах му да дойде с мен на петия етаж, за да се обеди сам. Само ако знаех какво ще се случи..