Sally Face (На Български)

2 месеца по-късно

И въпреки всичко, не беше толкова лоша. Да, нямаше дтаскорините и пропукванията, която старата имаше и които му носеха спомени, но може би така беше по-добре. Тази протеза беше напълно бяла този път.

Все още лежейки на болничното легло, той я постави на лицето си. Пасваше си толкова добре, че чак почти не я и усещаше. Погледна навън от прозореца в малката стая, осъзнавайки, че беше много хубав ден. Листата на дърветата бяха оцветени в красиви цветове, напомнящи за идващата есен.

Някой от другата страна на вратата почука, карайки го да се обърне натам. Той бавно се отвори и Сал се усмихна.

-Мислехме, че ще ти бъде скучно сам.- Лари се усмихна със зъби и влезе навътре, последван от останалите му приятели. Тод влезе последен, изглеждайки напълно здрав.

-Здравейте. - той се усмихна дори по-широко. Скоро щеше да може да излезе от тази болница и да продължи нормалния си живот.

От последното му падане изглежда бе припаднал, радваше се, че бавно се възстановяваше, но в тази стая бе започнало да му писва. Приятелите му идваха от време на време, баща му беше дошъл веднъж. Поне така помнеше. Но колкото и много да опитваше, не можеше да си спомни какво се случваше през това време. Всичко беше като разказано петно, което той можеше да гледа само отстрани.

-Сал, нямаш представа каква скука е без теб!- Лари започна да се оплаква. -Единственото, за което слушам са простотиите на Тод и глупавите момичешки работи на Аш. Започвам да изкуфявам, разбираш ли?

Аш веднага му удари един лакът в ребрата, от което Лари подскочи настрани. Тя се усмихна.
-Това, което този плямпалник опитва да каже е, да не бързаш и да се върнеш, когато се почувстваш готов. Не се натоварвай.

Той поклати глава.
-Не, мисля, че скоро ще бъда напълно здрав и ще се върна. Прекарах твърде дълго време тук..

Всъщност.. Така ли беше? Колко време мина? Може би цялото това чакане в тази малка стаичка без телевизор бе размътила мозъка му малко.

Тримата се усмихнаха весело. Наистина нямаше да бъде зле да се върне вкъщи, а и в училище. Дори това беше започнало да му липсва. Особено сега, когато знаеше, че повече няма да бъде тормозен от някой конкретен.

Русо момче бавно и плахо влезе в стаята не след дълго. Изглежда все още не беше свикнал напълно. След него влезе и майка му, която изглеждаше много по-добре от последния път. А и се чувстваше по-добре. Те му се усмихна топло и го поздрави, на което той отговори със същото.

-Хей.- Травис промълви с малка усмивка.

-Здравей, Травис. -Той му отвърна. -Как се чувстваш?

Момчето се засмя тихо.
-Аз би трябвало да съм този, който да ти зададе въпроса.- Сал обаче поклати глава. Усмивка на Травис бавно изчезна. -Всъщност, дойдохме за друго.

Този град бе станал твърде опасен за тях двамата. Не можеха да продължат да живеят в страх, че някак нещата ще се повторят и че ще бъдат разделени отново, а и по-зле. Затова може би да се скрият някъде надалеч беше най-доброто решение за момента. Щяха да напуснат Нокфел завинаги.

Сал ги разбираше. Може би така щеше да бъде най-добре, във всички аспекти. Той искаше Травис да бъде щастлив, да си намери някой, който да го прави такъв. Затова и не го попита за номера му. Погледна обратно към прозореца.

-Не мисля, че успях да ти благодаря.- Травис се обърна към Сал отново с благодарна усмивка. -Избави всички ни от злото на баща ми. Беше истински герой.

Герой.. Така ли мислеше? Погледа на Сал се загуби някъде из клоните не близкото дърво, в което се взираше. По някаква причина му се струваше малко странно да смята така, след като му беше казал да не се преструва на такъв.

Да не би да призна, че баща му е зъл? Не беше ли той този, който беше толкова привързан към него, че не можеше да изрече тези думи на глас, дори и да бяха истина? Е, все пак бяха минали два месеца..

Почакай. Два месеца. Изведнъж усети как сърцето му се стяга. Без да промълви и дума, той продължи да гледа през прозореца разтърсено.

Ако смяташе правилно, не трябваше ли в момента да бъде месец март? Продължи да се взира в есенните дървета навън за известно време, преди да отвори устата си.

-Госпожо Фелпс?- той започна с притеснен глас, който опита да скрие. -Какво направихте след като останах в тунелите онзи ден?

Тя го погледна объркано, сякаш не разбираше защо иска да знае това. Все пак отговори.
-Излязохме от града и повикахме полицията. Тя дойде да провери църквата и в интерес на истината наистина намериха пътят към подземието. Но така и не намериха и съпругът ми.

-Потърсиха ли в дупката?- той попита и леко се намръщи.

-Хм?- тя продължи да се усмихва.

Как не си я спомняше? Сал опита да и я обясни.
-Онази, в която.. - той замълча.

В която той пропадна заедно с Кенет след като опита да го избута от там.

Откъде идваше всичкия този дим, в края на краищата? Ако църквата не бе изгоряла и полицаите наистина са успели да влязат, то какво е станало наистина? Нищо от това не звучеше правдоподобно. Гледайки спокойните усмивки на приятелите си, той се замисли над нещо друго.

Как успя да стигне до болницата след толкова високо падане?

Финал
[Виж последната глава]