Ние.

Първа глава

Анна

Не знам защо реших да дойда тук. Имах прекрасни възможности, но аз реших да се възползвам точно от тази. Орегон. Това място ме привличаше като никое друго до сега. Изпитвах неописуемо вълнение, но и отчасти притеснение да се втурна в новото си приключение. А именно — университетът и съжителството с леля ми. Досега бях обградена от хора, които познавах, макар да не харесвах някои от тях, но се чувствах сигурна и защитена. А тук познавах единствено леля си, която беше едва с петнайсет години по-голяма от мен, но не вървеше да я мъкна с мен, само защото не познавах никой друг. 

Родителите ми се откъснаха от мен след потопи от сълзи и ред други телесни течности, произведени по време на процеса плачене. Не че искам да бъда вулгарна, но по-кратко казано — сополи. Дам, точно така. 

Сега след като успях да си отдъхна, се опитвах да разопаковам дрехите си, като бавно ги оглеждах, за да преценя какво би било подходящо за утрешното отбелязване на началото на годината в университета. Вероятно щеше да бъде препълнено със студенти, нови и стари, и може би (натъртвам на може би), ще се запозная с някой, който да ми стане верен другар до края на студентските ми години. Вярата е силно нещо.

 Майка ми и баща ми знаеха, че все пак ще трябва да се отделя от тях, но не налагаха мнението си за университет. Оставиха решението на мен, предполагам, за да не ги обвинявам по-късно, ако осъзная, че идването ми е било грешка. 

Отделих прилично къса и не много разголена бледо-жълта рокля и я окачих на закачалка. Върху нея наметнах и дънковото яке. Седнах на леглото и се загледах в стаята, която щеше да бъде моя в продължение на няколко години. Бях идвала и преди в Юджийн и определено останах с прекрасни спомени. Подредените улици и приветливите къщички ми бяха любими, предполагам ми напомняха на дома. 

-Анна? — гласът на леля ми проехтя от стълбището. — Ще хапнеш ли?

-Идвам!

Захвърлих разопаковането и тръгнах към кухнята. 

Харесвах името си и винаги държах да се обръщат към мен с цялото ми име, а когато се представях натъртвах на двойното „н". Не беше дълго, за да използвам съкращения, а второто „н" му придаваше също и не кратък вид. Беше по средата, между дългите и къси имена. Обожавах го. Майка ми решила да ме кръсти така, за да напомня на семейството за българо-руските корени, които тя и лелите ми имат. Леля ми Ирина, беше най-малката от сестрите, най-забавната и спокойната. Отдъхвам си всеки път като си помисля, че можеше да живея с най-голямата им сестра, при която най-вероятно щях да козирувам.