Ние.

Двайсет и четвърта глава

7 дни преди това

Кевин

Разкарвах се наоколо с колата си, за да си прочистя главата. През изминалите три дни, след като научих за Анна и Дилън, не спирах да мисля каква беше моята вина. Защото знаех, че имам вина за случилото се. Чувствах се сравнително добре, не изпитвах вече дори и гняв. Но все още беше останало разочарованието. Бях съсипан от това, че не ми бяха казали. Никога преди не се бях замислял толкова сериозно върху приятелството ми с Дилън, но сега определено го правех. Бях егоист и не исках да призная дори пред себе си защо всичко това се случваше, а много добре знаех отговора.

Дилън беше прав. Знаех, че е влюбен в нея още от момента, в който го видях да разговаря с нея за пръв път. Знаех го, дори когато ги видях прегърнати онази вечер пред „Анатолия". Толкова старателно се опитвах да излъжа себе си, че всичко това е илюзия, че повярвах и за мен то стана реалност. И сега осъзнах, че толкова му завиждах онзи пръв ден, че исках да му отнема тази малка радост, исках да я превърна в своя. Бях такъв глупак да вярвам, че Анна някога ще ме погледне така, както гледаше него. И това беше отговорът, който така отчаяно търсех. Завиждах на най-добрия си приятел и се страхувах, че той ще открие щастие, а аз не. Не беше той този, който крадеше момичето, а аз. Стараех се да привличам вниманието на Анна и се опитвах да я държа далече от Дилън, но в същото време я отблъсквах от себе си. Затова и не почувствах нищо, когато я целунах, освен неудобство. Беше толкова грешно, но все пак продължих да си втълпявам, че изпитвам нещо към нея. Да, обичах я. Тя беше приятел, който ме подкрепяше, вярваше в мен и слушаше всевъзможните ми глупости. Също като Дилън. И сега заради собствената си завист и добре прикрита злоба, бях ги изгубил. Те просто търсеха начин да бъдат щастливи, а аз давах всичко от себе си, за да бъдат нещастни. След като признавах пред себе си вината, която имах, не можех да не бъда гневен. Бях разочарован толкова много от себе си, а какво щеше да стане когато и двамата разберат, че аз съм главният виновник. Ако не бях поискал щастието, което принадлежеше на Дилън, никой от нас нямаше да бъде в тази ситуация.

Намалих музиката и взех телефона си. Гледах да не отклонявам поглед от пътя и набрах номера на Дилън. Телефонът му беше изключен и се включи гласова поща. Затворих. Но след няколко изминати метра отново набрах номера му. Трябваше да му кажа всичко, независимо че щеше да го чуе през гласовата си поща. А и можех да се призная за страхливец, тъй като нямах смелост да му кажа всичко в очите. Гласовата поща пак се включи.

- Хей, Дилън! Аз съм... – да страхотен старт на монолога ми. – Виж, трябва да ти кажа нещо. Знам, че не е редно да го правя през гласовата ти поща и че времето ми е ограничено, но ще бъда бърз. Ти беше прав! Аз съм такъв идиот... Знам, че моето извинение няма да оправи нещата толкова бързо, но поне е начало. Обичам Анна, но не и така както ти. Не е същото... Готов съм да намеря собственото си щастие, но вместо да го търся, аз реших да взема твоето. Така че, ако си с Анна, кажи ѝ че съжалявам и се надявам да не ѝ остане белег. – не се сдържах и се подсмихнах. – Знаеш ли? Ще говорим утре...

Тогава нещо се случи, колата ми подскочи, телефонът падна под седалката. Изругах силно и се опитах да го взема, но вместо това чух оглушителен звук от клаксон, а очите ми бяха осветени от фаровете на отсрещната кола...