Втора глава

1K 54 0
                                    

Дилън

За пореден път гледах едно и също. Не можех да понасям малките лигли и лигльовци, които се внедряваха всяка година в университета. Малка част от местните решаваха да посещават нашия университет, но пък за сметка на това, все повече хора от различни места прииждаха, за да учат тук. Затова и идвах на откриването за поредна година, обичах да се наслаждавам на стреснатите им погледи и понякога ми харесваше да ги тормозя. Повечето от приятелите ми не бяха тук, а новите момчета и момичета не можеха да си спечелят място до мен като такива. Рядко се срещаха хора като Кевин, с който прекарвах... може би цялото си време и понякога ми омръзваше адски много. Имах нужда от разнообразие. Обичахме началото на годината, единствено заради шегичките, които въртяхме на някой новак. Кевин ме бутна, а аз залитнах. Изгледах го накриво.

-Скучно ми е. — изсумтя и се огледа. — Още една година и нищо интригуващо.

-Намери си играчка. 

-Пълна скръб. Единственото, което виждам са момиченца, които се кикотят и притичват от едно място до друго.

-Аха... — загледах се в две преминаващи момичета. — Твърде разголени.

-Иска ми се да видя нещо различно. 

Бях необичайно нервен, а и нещо ме караше да не спирам да се оглеждам. Търсех нещо, за което си нямах и идея какво би било. 

-Разбираш ли?

Кевин не спираше да говори, но аз спрях да го слушам. Очите ми се приковаха в нещо жълто. Русолявата ѝ коса се спускаше до кръста на едри къдрици. 

-Дилън! — откъснах поглед от нея и от усмивката ѝ, едва когато усетих болка в дясната си ръка. 

-Кевин, иде ми да те пребия! — обърнах се към него и го изгледах злобно.

-Отивам до колата, забравих си телефона.

-Хубаво.

Кевин изчезна, а аз успях да се загледам по-дълго в момичето. Все още стоеше сама и се въртеше, явно нямаше представа къде е попаднала. Хората се струпваха около нея, но никой не ѝ обръщаше внимание. Тръгнах с бърза крачка в нейната посока. Застанах зад нея и се опитвах да измисля нещо, с което да я заговоря, но нищо не идваше. Благодаря на Бога, някакво момче я блъсна право в мен.

-Хей! — извика, но той не я чу.

Обърна се към мен. Очите ѝ бяха най-синьото нещо, което бях виждал. 

Ние.Donde viven las historias. Descúbrelo ahora