Ние.

Петнайста глава

Кевин

Мамка му! Изяждах се от яд за пореден ден. Анна не искаше да ме вижда, не можех дори да говоря с нея. Отбягваше ме в университета, не ми вдигаше, а когато отидох до къщата на леля ѝ, дори не ми отвори вратата. С Дилън се бяхме върнали към старите си навици и ежедневни занимания. Липсваше ми Анна, липсваше ми усмивката ѝ, остроумните ѝ подмятания. Дилън, обаче, не даваше вид да усеща липсата ѝ. Опитах се да ограничавам до минимум срещите си с Алекса, но след като Анна не ми даде яснота относно отношенията ни и заяви, че ни мрази, реших все пак да поддържам контакт с опасната брюнетка – Алекса. 

Три дни след като се скарахме реших да предприема драстични мерки. Стоях пред къщата ѝ и чаках да се прибере след лекции. Седях на стълбите пред вратата ѝ, забил поглед в плочките на алеята. И след час и половина чакане, най-накрая тя се появи. Търсеше си ключовете в чантата и отначало не ме видя, но след като вдигна глава и очите ѝ срещнаха моите се закова на мястото си. Изглеждаше толкова изтощена и някак тъжна. Молех се просто да е имала лош ден, а не ние с Дилън да сме виновниците за лошото ѝ състояние. Опитах се да се усмихна и се изправих, но тя не реагира. Бавно пристъпи и се опита да ме подмине, но аз задържах ръката ѝ.

-Анна...

-Какво? Какво искаш, Кевин? – беше толкова разстроена и гневна.

-Не разбирам... защо си толкова сърдита? – тя издърпа ръката си и ме удари.

Удари ме! Стоях като гръмнат и не можех да направя каквото и да било, дори не знаех какво се предполага, че трябва да се прави в такива моменти.

-Защо беше това? – сега вече аз се ядосвах.

-Заради шибаните ви подигравки! Сега може ли да си тръгнеш и никога повече да не ме доближаваш?! – изражението ѝ излъчваше само разочарование и тъга.

-Не може ли да поговорим? – вдигнах рамене и си бръкнах в джоба. – Моля те!

-Приключих с приказките! Искам да си тръгнеш! – отново тръгна, но успях да уловя пръстите на ръката ѝ. – СЕГА!

Извика и издърпа толкова силно ръката си, че почти залитна. Оставих я. Оставих я да си тръгне, да заключи вратата зад себе си, а аз стоях все още там. Пред вратата ѝ, сам, безизразен и напълно объркан. Не знаех какво се случва. Тази Анна беше толкова различна от онази, която бях виждал досега. Започвах да се съмнявам, че Дилън е направил нещо или казал, с което я е обидил или засегнал. Но ако беше вината само в Дилън, нямаше да се сърди и на мен. Дали просто не ревнуваше от Алекса или наистина си мислеше, че я разигравам, а Дилън ми помага да се прикривам. Това беше ужасно. Все пак не спирах да мисля за целувката с нея. Беше някак неестествена, скована и студена. Но исках да го направя пак. Исках да я имам, а държанието ѝ не го правеше по-лесно. Само засилваше желанието ми и ме настървяваше да я спечеля.