Ние.

Трета глава

Анна

Ето ме и мен. Стоя сама и чакам момчето, с което се запознах преди няколко часа, да дойде и да ме заведа на място, за което дори не съм чувала. Просто страхотно, не знам дали не е добре да се обадя на брат ми или поне да бях казала на леля къде отивам. Но да - винаги с това черногледство. Завъртях се отново и се стреснах от звъна на телефона.

-Здрасти!

-Баща ти не ми разреши да ти звънна днес, но вече не издържах.

-По принцип не ти е нужно разрешение за каквото и да е.

-Е, има нещо в думите ти...

-Мъдрост. - майка ми се разсмя, а аз я последвах.

-Какво правиш, дъще?

-Ами, чакам... - не знаех как да го определя. - някого.

-Ще излизаш ли? - вълнението на майка ми можеше да бъде доста дразнещо, понякога.

-Всъщност съм навън.

-Сама?

-Да, но всеки момент трябва да дойдат да ме вземат. - отново се огледах.

-От днес си на ново място, а вече имаш нови приятели!

-Не са точно приятели, но... да, може да се каже, че се старая да завържа такива.

-Сигурна съм, че ще те обикнат много бързо.

-Мамо...

-Чакай само да кажа на баща ти, притеснявахме се, че ще си стоиш само вкъщи, а виж какво станало...

-Мамо, не...

-Много ми е мъчно, Анна.

-Да, на мен също, но не е като да съм умряла...

-Анна! - почти извика, а аз избелих очи. - Знаеш, че такива глупости не ми се нравят!

-Но все пак...

Въздъхнах, бях сигурна, че майка ми е направила онази физиономия, която си правеше, когато я ядосам. В този момент видях едно от двете момчета, с които се запознах днес.

-Имаше ли много студенти, разкажи ми нещо.

-Всъщност... - той ми се усмихваше отдалеко. - Трябва да затварям.

-Дойдоха ли?

-Да. Да се чуем по-късно?

-Задължително ми се обади, когато се прибереш.

-Добре.

-Чу ли, Анна?

-Да, мамо! Обещавам!