Ние.

Двайста глава

Анна

Е, не беше точно най-добрата идея да си правя татуировка с буквата на Дилън, но добре че и баща ми беше със същата буква, за да мога да се оправдавам. От друга страна си струваше. Изражението на Дилън, когато видя тази малка и невинна буквичка върху кожата ми, беше незаменимо. Очите му имаха вид на диви и бях сигурна, че беше полудял. Не ми беше минало през ума дори за секунда да се отказвам от него и предполагах, че ще ми е нужно повече време докато напълно разруша самообладанието му. Но с действията си той ме опроверга. Бях на седмото небе от щастие заради случващото се между нас, но дълбоко в себе си знаех, че той не може да бъде изцяло отдаден. Не и докато Кевин стоеше срещу нас, опитвайки се да ме спечели. Наистина ме изумяваше как беше възможно да не забелязва химията между мен и Дилън, защото бях сигурна, че всички други го забелязват, макар да се опитваха да го игнорират. Може би Кевин просто не искаше да го види. Нямах търпение да дойде вечерта на купона, исках да изпитам тръпката, която предизвикваше у мен погледът на Дилън, когато някое момче се доближеше до мен. Исках да го виждам как ревнува и се измъчва, точно както аз, докато той спокойно се размотаваше с Бека пред очите ми.

Прибрах се вкъщи, опитах се да заспя, но бях прекалено развълнувана. Знаех, че Дилън няма да дойде, щеше да се опита да ме изнерви, но аз нямаше да го позволя. Савана най-вероятно беше в лекция, но все пак ѝ написах съобщение:

„Филм и чипс у нас?"

Не изчака много и веднага ми отговори. (Представях си ухилената ѝ физиономия и как едва се сдържаше да не подскочи от радост.)

„10 минути и приключвам, за да дойда още 10. Направи ги 20."

„Трябва да запишеш математика..."

*

След няма и половин час Савана се паркира на дивана пред телевизора ми.

- Готини изнервени типове след като си тръгна. – подадох ѝ купата с чипс, за да се настаня до нея.

- Сериозно?

- Определено. Взе ли салфетки?

- Да. – кимнах и ѝ дадох една.

- Имах чувството, че Дилън ще убие някой само с поглед. – погледнах я, а тя се изсмя.

- Видя буквата.

- Толкова скоро?

- Учудвам се, че не я видя сно... – млъкнах, но вече беше късно.