Ние.

Епилог

Шест месеца по-късно

Анна

- Не е ли дошъл още? – майка ми звучеше загрижена.

- Ще дойде, мамо. – извъртях очи и се засмях.

- Все още съм притеснена за това...

Седях пред библиотеката, чаках Дилън да дойде да ме вземе и се наслаждавах на топлите лъчи на слънцето.

- Няма да бъда сама. – вдигнах рамене, въпреки че тя не можеше да ме види.

- Точно заради това.

- Мааамо! – изпуфтях. – Итън и Савана също ще са при нас.

- Това не ме успокоява. Бих искала да останеш при леля си.

- Вече го обсъдихме.

- Да, да. – пауза. – Е, преместихте ли всичко?

- Останаха само дребни неща.

- Кога ще отидете там? – гласът ѝ заглъхна, а на мен ми стана смешно. – Не е смешно, Анна!

- Малко е смешно, а и тази вечер ще останем там.

Въздъхнах, нямах търпение да остана сама с Дилън. Сами, в една стая, без да се налага да се ослушваме за леля ми или някой друг.

- Хубаво!

- Не мога да разбера защо се сърдиш? – започвах да се дразня.

- Не се сърдя, просто съм притеснена.

Дилън паркира колата си и ми помаха. Затичах се към него.

- Тогава спри да се притесняваш.

- Не мога, майка съм!

- Знам. – ухилих му се. – Трябва да затварям, но ще се чуем по-късно.

- Да не забравиш да ми се обадиш!

- Няма.

- Анна!

- Ще се обадя, мамо! Обичам те!

- Аз също те обичам!

Връзката прекъсна. Стигнах до колата и се качих.

- Здравей, прекрасни! – наклоних се към него и го мляснах по устните.

- Здравей и на теб, бебче!

- О, толкова лигаво! – разсмя се.

- Но ти харесва. – кимнах. – Как мина работата в библиотеката?

- Като за толкова малко часове – много добре.

- Изморена ли си? – поклатих глава.

- Ни най-малко!

- В такъв случай... – погледна ме и повдигна вежди. – Да идем да вземем нещо за ядене и да се приберем?

- Божеее! – плеснах с ръце и се ухилих. – В нашата стая ли?

- В нашата стая. – кимна.

- Само аз и ти?

- Аз и ти...

Наведе се и отново ме целуна. Отдръпнах се и му се усмихнах, той също ми отвърна. Запали двигателя на колата и тръгнахме. Облегнах се назад и се замислих.

Вървяхме към нещо хубаво. С идването на пролетта у нас настъпваха промени. Започвахме да се чувстваме по-свободни и по-щастливи. Аз и Дилън... Точно както вплитахме пръсти, вплетохме и съдбите си. Той беше моята упора, а аз – неговата. Винаги ще остане част от нас, която ще липсва и не би могла да се забрави. Кевин. Но сега... Сега можехме да бъдем щастливи, да се обичаме, защото и двамата знаем, че Кевин винаги ще бъде част от нас, от живота ни и винаги ще го обичаме. Благодарение на способността му да прощава, той прости грешките ни и ни накара да простим не само един на друг, но и на себе си. Винаги ще ми липсва. Благодарна съм, че съдбата ме срещна с него и ми позволи да се докосна до някой като него. Защото беше наш приятел, правеше ни щастливи, разбираше ни и ни помагаше. Но преди всичко - той ми позволи да достигна до него и да го обикна.

В нашите спомени винаги ще има едно ярко „ние", което ще ни кара да се връщаме към едни от най-хубавите си моменти. Към великите хора, които макар и не велики за света, но са велики за нас - хората, които винаги ще ги обичаме. Които винаги ще си спомняме за тях и ще разказваме за тях. И защо са велики? Достатъчно е, че са оставили ярка следа след себе си, за да ги помним и да ни липсват. И да се питаме – къде отиде? Но вечер, когато погледнеш към ясното небе, сред хилядите блещукащи светлинки – там ще блести по-ярко една звезда. Там е заключена липсващата частица от сърцето ти.

КРАЙ