Ние.

Четиринайста глава

Дилън

Приключих последните занятия за деня и нямах търпение да видя Анна, затова реших да я изненадам и да я изчакам пред сградата на нейния факултет. За почти половин денонощие се чувствах прекрасно. Нощта ми премина в безсъние, но не спирах да мисля за нея. Исках да насиля очите си да се затворят, да насиля ума си да се отпусне, за да заспя, но не можех да се успокоя от вълнението. Това продължаваше и през целия ден. Не я бях виждал още и изпитвах неописуемо нетърпение. Изпратих ѝ няколко съобщения и тя ми отговори, но това беше крайно недостатъчно. На излизане се огледах, но не видях Кевин, дори не беше на последната лекция. Тръгнах с бавна крачка към Allen Hall. Тъкмо се приближих до сградата, когато видях познат силует и нямаше как да го сбъркам. Кевин говореше с Анна, а тя се усмихваше. Забавих още повече, дори почти спрях, а очите ми не спираха да се взират в тях. Опитах се да се успокоя и да си придам равнодушен вид. Знаех, че ще трябва да му кажа, че между мен и Анна има нещо и то не е въобще за подценяване, но единственото, което усещах сега бе напрежението в челюстта си и не можех да направя нищо по въпроса. Спрях като закован, когато Кевин се наведе към нея и я целуна. Моята Анна. Целувката им не продължи дълго, но беше достатъчна, за да ме изкара извън равновесие. Имах чувството, че ще счупя пръстите си от стискането им в юмруци. Гневът растеше с бясна сила в мен, не чувах собствения си разум. Не мислех, че Кевин е най-добрият ми приятел, а Анна е момичето, в което бях влюбен. Чувствах се предаден, измамен и наранен. Чувствата бяха примесени, изпитвах едновременно гняв, болка и отчаяние. Бях смазан. Ставащото пред мен беше сбъднатият ми кошмар, с който съдбата си правеше жестоки шеги. Не спирах да си мисля за Анна. Мислех, че е объркана и не може да разбере кои чувства са по-силни, тези към мен или тези към Кевин. Но дори тези към мен да доминираха, не бих го приел и не бих се примирил с това, че дълбоко в себе си тя таи чувства към най-добрия ми приятел. Не исках да изпитва нищо към него, дори частица от това, което се надявах да изпитва към мен. Но ето, заварвах ги да се целуват. Изритах първото нещо, което беше пред мен, а дори не виждах какво е. Сякаш всичко пред мен изчезна и не виждах нищо, бях сляп. Обърнах се и тръгнах към колата си. Не исках да се обръщам, защото ако го направех бях способен да се върна и щеше да стане грозно. Знаех, че по-късно тя ще ме потърси, но не можех да мисля какво ще се случи. Надявах се да съм успокоил нервите си, но това така и не се случи.