Ние.

Двайсет и втора глава

Кевин

Не вярвах, че ще се чувствам толкова освободен и доволен от решението си наистина да сложа край на всичко с Алекса. Сега бях напълно спокоен, че между мен и Анна вече ще може да се случи нещо. Нямах търпение да ѝ кажа, но бях леко притеснен, че ще ми се изсмее и няма да ми повярва. И с право не би ми вярвала, след като предния път ѝ казах същото и отново се връщах към старите навици. Но сега наистина беше различно. Чувствах го различно и нямах търпение да го споделя с Анна. Исках да видя и физиономията на Дилън, когато разбере, че между мен и Анна става нещо. Винаги гледаше на чувствата ни скептично и сякаш не само не ми вярваше, но беше убеден в обратното. Понякога ми се струва, че е сигурен и знае, че Анна няма чувства към мен. Но всеки път, когато я погледнех и заговаряше, все повече игнорирах Дилън.

Тъкмо влязох в занятия и Итън се настани до мен.

- Хей! – Итън ме побутна.

- Какво става?

- Къде беше снощи? – беше изнервен.

- С Алекса. Защо?

- Не знаеш ли? – тонът му не вещаеше нищо добро.

- Какво да знам? Изплюй камъчето, Итън!

В същия момент лекторът влезе и ни прекъсна.

- Всички да заемат местата си!

Итън прошепна:

- Снощи имаше бой. Едва разтървахме Дилън и онзи, който дрогира момичетата. Забравих му името.

- Лиъм?

- Да.

Професорът се изкашля и очевидно гледаше към нас, но аз не можех да се въздържа. Изчаках някъде около пет минути и се наведох към Итън.

- Защо му е на Дилън да се бие с Лиъм? – Итън се огледа и се извърна към мен.

- Заради Анна.

- Ако не ви е интересно, господа, може да напуснете залата!

Итън се изправи, но аз не можех да погледна професора. Не спирах да мисля за това, което ми беше казано току-що. Чудех се защо Дилън ме беше търсил толкова настоятелно, дори беше оставил съобщение. Молех се да не е това, което си мислех. Гневът в мен ескалира и напираше да излезе. Ако всичко това означаваше, това което се прокрадваше в главата ми, и двамата бяха мъртви.