В мрежата

2

Посегнах към телефона си и написах във фейсбук "Ако умра на никого няма да липсвам..."
Голяма грешка. Последва коментар от Анна, секундното ми объркване, отстъпи място на спомена, че последно бях споделила някаква петиция за защита на животните и я бях направила публично видима. Не бях сменила настройките и сега постът ми бе видим за всички. Коментарът на Анна гласеше, че най-накрая съм написала нещо умно. Докато се опитвах да оправя настройките си, тя вдигна ръка и каза, че трябва да отиде до тоалетната. Минавайки до мен "без да иска" бутна чашата с кафето ми и поля тетрадката и телефона ми, течността продължи да се стича по дънките и маратонките ми. Всички се смееха, а аз бях заета да подсушавам телефона си. Там беше целият ми живот. Голяма част от стиховете ми бяха записани там. Беше единствената ми връзка с интернет и възможността да слушам музика и да чета книги. Нямахме пари за друг. На заден фон чувах, как учителката се опитва да ги накара да млъкнат и крещи някой да оправи тази бъркотия. Усетих сянка над себе си и вдигнах поглед. Беше Карел, с гъба в ръка, с невинна усмивка на лице, почти добра. Така можеше и да мине за красив. За секунда си помислих, че ми помага, когато потопи гъбата за дъската в кафето и благодарствена усмивка разцъфна на лицето ми. Но в следващата секунда той вдигна ръка над главата ми и изтиска напоената гъба върху косата ми.

По лицето и очилата ми се стече кафе и мръсна застояла вода, от кофата, в която се накисваше гъбата. Сълзи потекоха и съвсем замазаха стъклата на очилата ми, и се смесиха с мръсотията, стичаща се по мен. От всякъде долитаха смях, подсвирквания и пляскане по чиновете. Слепешком събрах нещата си, очите ми щипеха и с и без очила нищо не виждах. Изхвърчах от стаята и в края на коридора се блъснах в нещо. В някого. Смътно различих онзи от поддръжката. Той се наведе и събра разпилените от сблъсъка ни неща. Ръкавите му бяха навити и разкриваха три различни по големина линии, обгръщащи китката му, над тях триъгълник в незатворен кръг и по-нагоре, криещи се под ръкава му, някакви плетеници. Издърпах грубо нещата от ръцете му, джаснах ги в раницата си и този път я закопчах. Отстъпих отстрани, но той ме хвана за ръката.

- Нека ти помогна. Говори с мен.

Аз се отскубнах и му креснах да ме остави на мира. Само това ми липсваше, да ме зариби по наркотиците или да тръгнат клюки по наш адрес. Въпреки че, какво ли ме интересуваше, а и това нямаше да стане, защото най-накрая дойде и последната капка и събрах сили да сложа край на мизерния си нещастен живот. Излязох навън и студът ме прониза, а мокрите ми дънки го улесняваха. Сложих си качулката и си пуснах плейлистата с депресивни песни. Отправих се към моста, под който минаваха релсите на влака. За всички щеше да е по-добре да ме няма. Най-накрая щях да се освободя от тормоза, надявах се, че няма да попадна на по-лошо място, ако има задгробен живот или прераждане. Дано да няма. Често бях мислила за това. Силно исках и се надявах просто да изчезна, да престана да съществувам, да се изтрия от паметта на всички и от света. Да не знам, да не помня, да не чувствам нищо. Просто да ме няма. И за майка ми щеше да е по-добре, нямаше да се налага и на нея да се мъчи всеки ден, щеше да може спокойно да се самоубие и тя, без да се притеснява, че няма да има кой да ме погледне. Знаех колко ѝ е трудно и как едва изкарва всеки ден, всички тези години. От както е заченала инцидентно, само още повече мъка ѝ носех. Така щях да помогна и на нея. Смешното е, че сигурно само на Анна щях да липсвам, защото върху кой щеше да изсипва помията си? Е, сигурно бързо щеше да ми намери заместничка, от което ми ставаше криво за това бедно същество, но не можех да помогна на всички.
Бяха минали около десет минути откакто стоях на моста и чаках да се появи влакът-избавител. Всеки момент трябваше да мине някой и най-накрая чух свирката на влак в далечината. Хванах се за парапета и затворих очи.