В мрежата

29

Психоложката ме разпитва за чувствата ми към Давид. Казвам ѝ, че ми е трябвала причина, за да се завлека на училище и съм намерила тази причина в негово лице.

- А после? - продължава тя - Когато започнахте да си пишете?

- Това не беше той - мрънкам си под носа, със сведена глава и си чопля кожичките около ноктите.

- Да, но си мислела, че е той. Нека за сега забравим, че не е бил той.

- Не знам. Не са много хората, които ми обръщат внимание или се държат мило с мен. Особено в онзи етап.

- Ами Вашек?

- Вашек ми беше просто колега, тогава не ми е давал повод да мисля, че ме приема по друг начин. Дори за приятел, камо ли да има романтични чувства. А може би аз съм била прекалено самоизолирана и недостъпна.

- Да се върнем на Давид. В някакъв момент наистина си се влюбила в него. - не ме пита, просто отбелязва.

- Да. Заради начина, по който ми пишеше и главата ми не го побира как това може да са били думи на Анна.

- Няма да е професионално да изказвам мнение за нея пред теб, но някои от най-големите социопати са били хора за пример сред близките си. Казвали са и са правели каквото е нужно, без никой да се усъмни в тях. - Аз не казвам нищо и тя продължава - А сега когато знаеш, че не той ти е писал, какво изпитваш към него? Не те питам за срама и объркването, които си почувствала.

- Не знам. Избягвам да мисля за това.

- За да продължиш напред, трябва да си изясниш чувствата.

- Не знам...Още изпитвам същите чувства... но сякаш той е умрял. Сякаш го обичам, но той вече не съществува, защото реално този Давид, с когото съм си писала не съществува и ми е по-лесно да мисля за него като за човек, когото съм обичала и е умрял, и оставам чувствата ми да избледнеят с времето. Също и затова не искам да го виждам. Така ми е по-лесно да се заблуждавам, че този човек не съществува. Защото, ако го видя и той се държи мило с мен, в следствие на обстоятелствата, аз ще объркам състраданието и съжалението му с нещо друго, и ще преплета онзи Давид, когото познавам с истинския, и ще ми е много трудно да се отърва от чувствата си.

Докторката мълчи известно време и ме наблюдава преди да проговори.

- Това е добра тактика. Всъщност това трябваше да ти го кажа аз, но се радвам, че сама си стигнала до това заключение. Ти си едно много умно и зряло момиче и ще преодолееш и това препятствие, само си дай нужното време и не отблъсквай тези, които ги е грижа за теб.

- А как да разбера кой има добри намерения към мен?

- Този отговор трябва да го намериш сама. Но майка ти със сигурност има. Как мислиш?

- Съгласна съм.

- Тогава тя би могла да ти помага в разпознаването на хората, стига да ѝ се доверяваш и споделяш.

- Не се сърдете, докторе - правя крива физиономия, с която да изразя несъгласието си, - ама майка ми също не я бива много в преценянето на хората.

- Какво мислиш за бившите приятели на майка си?

- Не са стока... повечето поне.

- А кога стигна до този извод - след раздялата или още преди това?

- Преди. Понякога още от пръв поглед, друг път по-късно.

- Значи си успяла да ги прецениш правилно, имала си трезв поглед, а майка ти е била заслепена от чувствата си и е оставала сляпа или е оправдавала сигналите.

- Сигурно - свивам рамене аз.

- Тогава може би и обратното е възможно - когато ти не си сигурна кой се държи искрено добре с теб и кой не, вероятно майка ти вижда по-добре нещата отстрани, също като теб.

Сеансът за днес свършва и аз съм потънала в размисъл над разговора ни, докато санитарката ме връща отново в стаята ми, където заварвам Филип да ме чака с роза в ръката. Бавна усмивка разцъфва по лицата и на двама ни.