В мрежата

32

Нов ден, дори не знам кой е, не ме интересува. Пореден мрачен ден и в душата ми и през прозорците. Не ми трябва причина да се чувствам гадно, въпреки че имам много. Просто ми е черно и това е. Драскам думите, които се блъскат в главата ми, когато Филип влиза и в ръцете си държи патерици. Това не ми харесва и се намръщвам.

- Хайде - казва той и се опитва да хване ръката ми.

- Не - свивам се аз и се обгръщам с ръце, но той не се отказва.

- Ела да видиш коледната украса, прекрасна е.

- Не.

- Във фоайето сервират медовина и пунш.

- Не!

Но той не разбира от дума и дърпа ръката ми, а аз го блъсвам и хвърлям подпряната на леглото ми патерица по него. Той ме поглежда с обида и болка. Изправя патериците до стената и си тръгва... Недей... Не ме оставяй, крещи душата ми в мен, но я чувам само аз. Чувам вратата да се отваря и преди да се затвори, долавям весели гласове и музика. Вратата хлопва. Слушам отдалечаващите се стъпки. Изглежда и ангелите си имат своето търпение. Изправям се бавно, но сигурно, на собствените си крака и се доближавам до прозореца. Виждам как излиза от болницата и си слага качулката. Навън прехвърчат снежинки. Той се качва на мотор и потегля в нощта. Не знаех, че кара мотор. Толкова много неща не знам за него. Чувам отново стъпки и бързам да се върна в леглото.

Отказвам да вървя. Докторите си мислат, че наистина не мога. Че имам избираема парализа. Само дето освен, че е избираема, е и контролируема от мен. Просто не искам да си тръгвам оттук. Какво ще правя? Как ще продължа с живота си? Не мога дори да мисля за това. Ами Филип? Ще продължи ли да идва и в нас, ако ме изпишат. Ще дойде ли въобще и утре? Искам ли да дойде? Как ще издържа, ако не дойде... Родителите на Анна плащат, затова никой не се притеснява колко дълъг ще е престоя ми и докторите не ме насилват да ходя, въпреки че изследванията им показват, че вече съм добре. Добре... А и майка ми така е по-спокойна. Иначе, сигурна съм, би се притеснявала да не се самоубия. Понякога ми е мъчно за нея, но гледам да не мисля много в тази насока. Как се прибира вечер сама в тъмния, студен апартамент. Как издържа? Дали не пие приспивателни или не е започнала да пие алкахол Дано не. Но не мога да я питам.... Като цяло просто гледам да не мисля. Ще има процес срещу Анна. Не знам кога или подробности. Не мога да мисля и за това. Мислите ме побъркват още повече.

Вратата ми се отваря наново, точно навреме, за да ме изтръгне от водовъртежа на съзнанието ми. Изтривам една сълза от бузата си и се усмихвам на сестрата. Или поне се опитвам.
Тя взема розата от леглото ми, която дори не бях забелязала и я слага във вазата при другите.

- Това момче много те обича.

- Какво? - не мисля, че чух добре аз.

- Всеки ден идва с роза и всичките му песни са за теб.

- Така ли? - до сега не бях мислила и за това, и не знаех нищо за творчеството му, освен това, което той ми тананикаше понякога. - Как се казва групата?

- Не знаеш ли? - учудва се сестрата и ми отговаря, че е From. От първите букви на имената им. Опитвам се да си спомня как се казват колегите му, но ми е трудно.

Сестрата си свършва работата и си тръгва, а аз веднага се протягам за телефона си и пиша името на групата в гугъл. Имат няколко фотосесии, значи нещата им вървят. Намирам канала им в ютуб и щракам на посоки. Някои от песните са ми познати от Филип. Щракам на клипа им с най-много гледания и се вцепенявам... Та това е моята история. Не е възможно! Дори момичето прилича на мен!? Задушавам се, стаята се върти, навсякъде мирише на рози, те крадат въздуха ми, няма чист въздух в стаята, не мога да дишам... Има хиляди споделяния и коментари, боже мой...Не мога да ги прочета... Клипът свършва с катастрофата и започва отначало... Дори не чувам думите... отново виждам живота си на лента. Кога ще спре това?! Можех да се надявам, че историята ще си остане само в училището, но сега цялата шибана държава знаеше за мен... Отново виждам катастрофата, чувам свистенето на спирачките и сирените, не знам дали са от клипа или от главата ми... Да бях умряла, да бях умряла тогава, да бях скочила от шибания мост.