В мрежата

30

Той идва отново и ме заварва да седя с тетрадка в леглото.

- Какво пишеш? - Аз не му отговарям - Виждал съм те и преди... - "в училище", тишина -  Дневник?

- Не... А ти какво пишеш постоянно - питам го на свой ред.

- Чувства... Текстове на песни... Ноти на мелодии, които чувам в главата си...

- Чувства... Стихове..., думи които усещам в душата си - отговарям му и аз.

- Може ли да видя? - Протяга ръка към тетрадката ми и аз му я подавам.

Няколко секунди не я взима, невярващ, че не му отказвам. После я поема нежно и сяда до мен. Чете, разлиства, чете, нищо не казва, чете...

Любов и болка
Болка и любов
Кое кое е, смесват се в мен
Радост и омраза
Омраза и радост
Кое кое е, надигат се в мен
Сърцето ми от чувствата прелива
Ден с нощта се слива
Както обич и тъга
в протегната ти ръка
Боя се, пак грешка ще допусна
Как затворът да напусна
Боя се, отново ще сгреша
знам аз, и не мога да реша

Стая
Мрак
Тишина
Болка и една душа,
разяждана от чувство за вина

Очи от всякъде ме гледат,
дебнат всяка моя грешка,
готови да ме порицаят,
готови да ме закопаят
Сами не виждат своята вина

Всеки тъпче, без да се оглежда
Толкова сме се пристрастили към чуждата лъжа,
че себе си не виждаме през нея
Забравили кои сме ние,
живеем в чуждо отражение
Забравили какво ни е било,
днес сме жертва, утре нечие презрение

- Толкова са...

- Едва ли си очаквал да са весели.

- Не... пропити са с чувства... Все едно не чета, а изпитвам. Смазващи са... Преминават през мен и ме опустошават...

- Съжалявам... - казвам аз.

- Не. Думите ти имат собствен пулс... Ще ми позволиш ли... ще ми позволиш ли да им напиша музика и да ги използвам...

- Все ми е тая - свивам рамене, но разбира се, че не ми е все тая. Някакво отдавна забравено чувство бълбука в корема ми. Той харесва думите ми, усеща ги, разбира ги, харесва чувствата ми и ги иска, харесва мен... Чува ме. Разбира ме...

***

Вчера не дойде. Объркана съм. Притеснена съм да не е станало нещо или вече не иска да ме вижда. Седя си в леглото, след като майка ми замина на работа и си мисля защо не дойде. И дали ще дойде днес. Вратата се отваря и той влиза, сякаш материализиран от съзнанието ми.

- Вчера не дойде - не мога да се спра и изтрелвам обвинително. Не, че е длъжен но...

- Дойдох. Само, че ти не беше сама. Не исках да ви прекъсвам и затова оставих на една от сестрите да ти предаде розата. Сигурно вече си спяла, когато го е направила.

Аз замълчавам гузно и си мисля какво ли може да е видял. Вчера дойдоха колегите ми и накрая остана само Вашек. Той седна на леглото ми и хвана ръцете ми. Не го отпъдих. Носеше ми спокойствие. Те знаеха само, че кола ме е блъснала след бала. Нищо повече. Съжалението в очите им беше само заради катастрофата и него можех да понеса. А Вашек винаги е бил лъчезарен и дружелюбен. С него се говори лесно и има дарбата да ти оправя настроението и да забравяш проблемите си. След като усети, че не искам да говоря за себе си, започна да ми разказва как върви в работата, по неговия забавно преиначен начин. Разказа ми за новите колеги и че Габина всяка сутрин била на диета, но едва издържала до 5. "Диетите и те си имат работно време" изимитира я прекрасно той. През цялото време ме държеше за ръце, това беше начинът му да ми покаже, че въпреки незначителните глупости, които говори, се притеснява за мен. Накрая ме попита за розите. Дали са от приятеля ми. Сетих се, че му бях казала, че си имам някого, като тогава визирах Давид... Потвърдих. Беше по-лесно отколкото да обяснявам. Той се усмихна тъжно, целуна ме по бузата и обеща, че пак ще дойде, когато събере забавен материал за разказване. Като приятел.
Изчервих се. Кой точно момент бе видял Филип и какво ли е почувствал?

- Вчера дойдоха колегите ми от пицарията. Едното момче остана по-дълго. С него сме май приятели.

- Не ми дължиш обяснение - казва ми той и се заглежда през прозореца, след като е оставил розата във вазата при останалите ѝ червени сестри.

- Искам да ти обясня. Той си мисли, че си имам приятел. И така е по-добре.

- Изглежда ми свястно момче. Идва няколко пъти, докато ти беше в кома.

- Свестен е. Така мисля. Не му трябва развалина като мен.

Той се обръща и ме поглежда и аз отново се изчервявам, че казаното е прозвучало сякаш Вашек е прекалено добър за помията, която влача след себе си, но не е проблем да я стоваря върху Филип. Но Филип знае всичко и по свой избор продължава да идва. Знае даже за живота ми преди да се преместим в Чехия. Мама ми се извини, че в пристъп на паника и вина му е казала. Срам ме е, правя се пред него, че не зная и разбира се и той не повдига темата. Но продължава да е тук.

- Не исках да...

- Ти не си развалина - прекъсва ме той и сяда внимателно на леглото до мен, взимайки малките ми ръце в своите. - Просто ревнувам.

Гледам го с почуда, а той нежно разтрива китките ми. Повдига ръка, за да прибере косата ми зад ухото и задържа пръстите си на скулата ми. Аз свеждам поглед и косата отново се спуска над лицето ми като щит. Той въздъхва и пуска ръцете ми, след което започва да ми разказва за приятелите си от групата. Знае, че ми трябва време и не ме притиска.