В мрежата

38

Няколко седмици по-късно седим у нас на леглото, прегърнати и гледаме филм. Изписаха ме, но все още ходя на психо и физиотерапия. С Филип продължаваме да се виждаме всеки ден. Той ми дава времето и пространството, от което се нуждая, но и подкрепата и любовта си.
Играе си с косата ми, когато му казвам, че искам да присъствам и свидетелствам по делото срещу Анна. Пръстите му спират за секунда.

- Сигурна ли си?

- Да... вече се чувствам готова да говоря. Всичко е наред, ще се справя. Осъзнах, че ако Анна не ми беше пратила съобщение, щях да се самоубия, че ако тя не ми беше писала по този начин нямаше още да съм готова да преодолея и да приема сексуална връзка без да изпадам в паника. Че ако не беше пуснала нещата на бала, сигурно сега нямаше да сме заедно. Всяко нещо е с причина. Боли, не искам да си спомням, но то е част от мен и единствения начин да живея с това е да намирам добрата причина от злото. Ако трябва да се върна още по назад - ако баща ми не беше...  - Филип клати глава, че не е нужно да го казвам, но аз хващам лицето му, за да го спра и го поглеждам в очите, - ако той не беше ме изнасилил, пак нямаше да съм сега тук, с теб. И ако всичко това ме е водило до теб... и е причина да съм с теб... то не мога да отричам, че се е случило. Но не мога и да го оставя така. За баща ми е късно, не знам дори дали въобще е жив, но съм готова да свидетелствам против Анна и да разкажа на всички, на отворен процес пред медиите какво ми направи, за да помогна по някакъв начин на други, да им дам сили и те да говорят. Защото ако бях говорила по-рано с някой... ако бях говорила с теб...

- Важното е, че сега говориш. Гордея се с теб - казва ми Филип и ме целува леко, но аз искам повече от него. Нуждая се от повече от Филип и впивам устни в неговите, сякаш от това зависи живота ми. Стискам плата на тениската му, за да не избяга, а той заравя пръсти в оранжевата ми коса. Не позволявам на никакви мисли да ме достигнат. Затварям ума си и отварям сърцето си. Не мисля, а чувствам. Само чувствам и усещам... нежните му плахи докосвания, ненаситните му изгарящи устни, твърдото му тяло, до което се чувствам у дома, прекрасните му кристални очи, в които виждам себе си пречистена...

По-късно лежим все още голи и прегърнати, когато се сещам, че искам да го питам нещо. Прокарвам показалец по гърбицата на носа му.

- Така ѝ не си ми разказал кой те е разкрасил така.

- А това ли? - смее се той и дръпва ръката ми от носа си, за да я целуне. - Няма нищо героично или трагично в тази история.