В мрежата

35

Не съм виждала Филип две седмици откакто замина за столицата. Вашек също е на очни и няма много време да идва. Прекарвам дните си в четене и разговори с психоложката. Опитва се да ме мотивира и намери какво би ми било интересно да уча. Не съм сигурна, че искам да продължа. Пулса ми се ускорява и започвам да дишам учестено, когато си помисля, че отново трябва да стоя в пълна зала със съученици. Студенти. Все същото... Споделям ѝ и тя казва, че няма нищо лошо щом не искам да следвам. Може би по-натам. Все още ми е трудно да мисля дори за утрешния ден. Карам го ден за ден, без планове.
Майка ми прекарва всяка минута, в която не е на работа с мен, а когато тя е тук, лекуващият ме доктор си намира оправдания да се навърта, уж около мен.
Инсталирах си вайбър, за да можем да се виждаме с Филип. Видеоразговорите са ок, но отказвам да чатя. През деня ходи на лекции, а после с момчетата свирят в поредния клуб. Сигурна съм, че е заобиколен от фенки и това ме кара да се чувствам зле. Напомня ми малко за ревността, която изпитвах от Дениса. С Филип не сме двойка, но... душите ни са свързани. Говоря за това с психоложката и тя ми казва, че е нормално да изпитвам такива чувства и че винаги ще има момичета покрай Филип, дори ѝ да не беше певец, дори и да не е Филип, а друг. И мога или да му се доверя или да се разяждам от ревност, несигурност и съмнения. Ако не го интересувах и искаше да се сваля с други момичета, той нямаше да е с мен през цялото време. Повтарям си го постоянно и се опитвам да го запомня.
Когато най-накрая се връща при мен, виждам радостта му в очите от това, че ме вижда. Този път не се опитвам да крия своите чувства. Позволявам му да ме прегърне и задържи в обятията си. Обгръщам врата му и заравям нос в шията му. Вдишвам дълбоко аромата му и това е единствената терапия, от която имам нужда. Не искам никога да ме пуска.
Той се отдръпва леко от мен, колкото да се облегне на възглавницата и отново ме придърпва към себе си. Полагам глава на сърцето му и се заслушвам в ритмичното му дишане и успокоителния глас, който ми разказва подробно за живота в столицата. Така неусетно се унасям и заспивам, а на сутринта, когато се будя, той все още е тук и леко похърква, заради неудобната поза, която е заел.