В мрежата

11

След няколко дни той ми предложи да се срещнем в едно кафене в центъра. Бях страшно развълнувана. Това беше първата ми среща. След училище бързах да се прибера в нас, за да се оправя. Позвъних в пицарията, че не се чувствам добре и няма да отида днес. Толкова много исках да го видя насаме и да разговаряме лично, че не посмях да му предложа да е в ден, в който почивам и се съгласих веднага на поканата му. Преди училище се бях къпала, така че бях чиста, притеснявах се да направя нещо с косата си, защото нямах опит с тези неща, а и не исках да изглеждам прекалено нагласена, сякаш е най-важното събитие в живота ми. Но пребърках несесера с гримовете на майка ми и си сложих черен молив. Първия път стана много дебела линия и се наложи да се изтрия и да пробвам пак. Мисля, че се получи. Пробвах да си сложа спирала. Нямах идея как става, а на всичкото отгоре си бръкнах в окото с четката и то се зачерви и насълзи. Наложи се да го изтрия и отново да си сложа молив. Бялото на окото ми продължаваше да е зачервено и да виждам мъгляво. Дано се оправеше докато стигна кафенето. Прерових гардероба на майка ми и си сложих черен клин с тъмно зелена рокла на малки бели точици, които оформяха цветчета. Беше ми малко широка, затова я прихванах със секретни игли от двете страни на талията. Дано не останеха дупки. Майка ми имаше червено и кафяво червило. Пробвах първото, но беше прекалено ярко, затова отгоре минах с тъмното и май стана добре. Сложих си дънковото яке и забързах към кафенето.
Влязох с широка усмивка, която на секундата замръзна на лицето ми. Давид беше там, да, но Дениса седеше в скута му и го целуваше. Беше с ултра къса маркова рокля и кожени боти. Една част от лъскавата ѝ руса коса беше хваната в кок на темето, а останалата се спускаше до кръстта ѝ. До нея се почувствах съвсем като плъх, изкочил от канализационен канал. Някой се блъсна в мен и ме изкара от вцепенението ми.

- Теб пък кой те пусна тук, Крисо? - Анна се засмя и ме подмина, но на средата на пътя до масата им се спря и обърна - Не ми казвай, че ни следиш, психопатка такава?! - Опита се да си придаде уплашен вид.
Привлече вниманието на брат си и Дениса, и сега и те бяха втренчили погледи в мен.

- Нне, трябваше да се срещна с някого тук, но току-що получих смс, че се отлага - и вдигнах ръката си с телефона, който бях извадила, преди да вляза, за да пиша на Давид, че вече съм тук.

- Хахаха - засмя се силно Анна и всички в кафенето се обърнаха към нас - вързали са ти тенекия. Не се и съмнявам, че кой би те поканил на среща, хахаха. Виж се на какво приличаш - и тя бързо ми направи снимка с телефона си, която след по малко от 5 минути, щеше да е обиколила всички групи, в които членува с някакъв гаден текст.

- Анно - промълви заплашително брат ѝ и отмести Дениса от скута си.

Най-накрая се усетих, че притежавам крака и избягах от кафенето. Бягах без да гледам къде и продължавах да чувам смеховете на всички и как ме сочат с пръст и казват, че не приличам на нищо, че съм смешна, че съм жалка, кой би се заинтересувал от мен, че съм нищожество... В действителност само Анна и Дениса се бяха смели, но в ума ми всички присъстващи ми се подиграваха.
Вдигнах ръка да изтрия сълзите си, въпреки че това нямаше да помогне на зрението ми, защото по стъклата на очилата ми бяха засъхнали солени петънца. Точно тогава група момчета излязоха от вратата на заведението, пред която минавах и налетях на тях. Блъснах се в твърди мъжки гърди, облечени в черно кожено яке. Лъхна ме приятен мъжки парфюм.

- Извинете - казах аз и понечих да го заобиколя, но той ме хвана за лакътя.

- Май ти става навик да се блъскаш в мен...разплакана.

Вдигнах поглед и разпознах момчето от училищната поддръжка. Огледах бегло спътниците му - и тримата бяха по-големи от него и също така не вдъхваха доверие. Отскубнах ръката си от него и побързах да се отдалеча.

- Хей - викна той и тръгна след мен, - какво е станало? - Настигна ме и отново хвана ръката ми, за да ме накара да се обърна към него - Можеш да ми се довериш, нищо лошо няма да ти направя.

- Пусни ме - казах само.

- Не изглеждаш добре. Нека те изпратя до вас.

Явно той забеляза ужаса преминал през лицето ми и ме пусна, обиден, поглеждайки ме сякаш го бях шамаросала.

- Само да ти напомня, че не аз съм този, които те разплаква - каза ядосано и ми обърна гръб.

Забързах към вкъщи и от време на време поглеждах назад да не би да ме следи. А може би ми се искаше да ме следи, може би ми се искаше на някой да му пука за мен, може би се надявах да видя Давид да тича след мен... Но там нямаше никой, освен непознати хора.

Прибрах се, върнах дрехите в гардероба на майка ми и изтрих лицето си от размазаната чернилка. Изгубих няколко минути да си изчистя очилата и си легнах. Имах съобщение от Давид, но не го отворих, от известието виждах само, че започва със "съжалявам".