В мрежата

26

Кристина

Спирам да не съществувам. Не искам да се връщам, но ангелът с лицето от нощно небе ме вика и умолява да се върна. Не разбирам. Ангелите не са ли на небето? Казват, че получаваш това, което искаш. Че мислейки за него, го привличаш и то се случва. По мое мнение важи само за лошите неща... Толкова много пъти си бях пожелавала да умра, че най-накрая то се случи. Но пълно щастие няма и взех, че оцелях. Стана това, от което ме беше най-много страх. Вместо тялото ми да се предаде, то се мъчеше да оцелее, въпреки че бе смазано и изпочупено. Защото и то ми беше враг като всички и искаше да ме мъчи, вместо да остави уморената ми душа да си иде.

Първото, което усещам, когато се завръщам от несъществуването си, е топлина по ръката ми и твърди, горещи устни по пръстите ми. Или меки? Могат ли да бъдат едновременно твърди и меки? Усещам аромат на болница и... рози? Всичко ме боли. Опитвам се да повдигна клепачите си и да видя дали ангелът ми е тук. Светлината е толкова ярка, че боде очите ми. Има някой над мен. Заставям се да задържа погледа си. И тогава го виждам. Моят ангел. Но лицето му е нормално, човешко. Присвивам очи, за да фокусирам. Познавам това лице. Това е момчето от училище... и тогава всички спомени ме връхлитат и помитат... Защо ме излъга? Не трябваше да се връщам. Тук само боли. Искам обратно там, където не боли, където няма нищо, където не съществувам. Рязко отдръпвам ръката си от неговата и се свивам в другия край на леглото. Нещо пищи, някакъв уред. Бибка все едно е направо в мозъка ми и ще взриви главата ми. Хващам я с ръце и се опитвам да заглуша шума. В стаята нахлуват хора, с бели престилки. Доктори. Опитват се да ме хванат. Чувам музиката от онази нощ. Чувам смеха на съучениците ми. Чувам писъците на майка ми и как главата и се удря в земята, когато пада и губи съзнание. Чувам своите писъци като дете, при ударът с колата и сега тук. Чувам клаксоните на колите и сирената на линейката. Усещам как някой ме дърпа за лакътя и затова сега не съм мъртва. Искам да се върна в онази нощ и да съм с една милисекунда по-бърза. За да умра. Чувам гласа на ангела ми след катастрофата. Чувам го и в линейката. Чувам го, докато не съществувах. Чувам го и сега... Трябваше да го чуя по-рано...

Докторите успяват да ме задържат и да ми бият инжекция. Течността се разлива по вените ми и действа мигновено. Отпускам се. Лягам отново на леглото и гледам тавана. Докторът ми свети в очите и говори нещо. Къде е майка ми? Защо не е тук? Защо никога я няма, когато ми трябва?