В мрежата

34

Успях да се запазя да не изпадна в криза, за да изсипя гнева си върху него, когато дойде. Ако дойде. Не знам как успях да не изпотроша цялата стая, да не пищя, да не се нарежа с... и аз не знам с какво. Чак сега осъзнавам, че ми носят хартиени прибори, че вазата е от пластмаса, че огледалото в банята е от фолио като на детските играчки. Как толкова месеци никой не ми е казал?! Песента е от първия месец след бала. Още съм била в кома. Няма начин майка ми и психоложката да не знаят. Какво са си мислили? Гледам отново и отново клипа. Под клипа пише нещо за кибертормоза и личната информация. Но съм прекалено вцепенена, за да разбера. Мисля само за хилядите коментари, които ми се подиграват. За това как той е седял с бандата си и се е смял на коментарите, на мен, а после е идвал тук и какво? Събирал е още информация, с която може да ме унижи пред целия свят?
Не съм мигнала цяла нощ, не съм се помръднала цяла нощ. Превъртам отново и отново песните. Търся подтекст във всяка дума. Думите на любов не достигат до мен, аз чувам само как ми се подиграва. Как всички ми се смеят отново и отново...
Вратата се отваря и той влиза. Никога не идва толкова рано. Влиза бавно в стаята. Гузно. Веждите му се сбръчкват, когато ме поглежда. Какво ли вижда? Преди да е казал и дума, аз се протягам за вазата с цветята, и искрено съжалявам, че не е стъклена или поне керамична. Запращам я по него. Той е шокиран, няма време да реагира. Вазата го уцелва по гърдите и водата се стича по панталона му. Объркване, гняв и обида преминават през лицето му. Много добре! Малко ти е! Това не е и една частица от това, което изпитвам аз - крещя в главата си. Почвам да се оглеждам и да го замерям с каквото намеря - книгите на нощното ми шкафче, калъфа ми за очилата... жалко, че не преместих патериците до себе си. Хвърлям таблата с храната, която не съм докоснала и тя се разпилява навсякъде. Нямам време да съжалявам за санитарките, защото и те участват в този заговор срещу мен. Свършвам твърдите предмети и мятам възглавницата си. Пищя, вия, рева... Той се отърсва от шока си и скача на леглото върху мен като се опитва да затисне краката ми, за да не го ритам. Хваща китките ми, но аз успявам да го издера.

- Кристина! Успокой се! - най-накрая гласът му си проправя път през мъглата от ярост, която ме е обзела - Какво става? Говори с мен!

- И питаш - вия аз - И това ли ще покажеш в клиповете си??! Как можа?! Ти си по-лош от всички тях!

В очите му просветва разбиране и той отпуска хватката си, а аз се възползвам от това и започвам да го налагам по гърдите с всичката сила, която ми е останала. И плача. Сълзите са намокрили пижамата ми. Не мислех, че са ми останали още.