В мрежата

24 Част 3 Изведнъж

Филип

Линейката дойде бързо, докторите направиха всичко, което можаха на място. Казаха, че вероятно бързата ми намеса и повикването им, ще спаси живота ѝ. Позволиха ми да се кача в линейката с тях. Казах им, че знам само, че се казва Кристина и е последна година, вероятно на 17-19. Разрових се в чантата ѝ, която беше изпуснала, и която ако не се бях навел да взема, вероятно щях да я настигна преди да я блъсне колата. Изкарах телефона ѝ. Докторът каза внимателно да използвам пръста ѝ, за да го отключа и да пробвам да намеря контакт на родител. Отключих го. На екрана беше чат с някой си Pan Anonimný, който ѝ благодареше за снимките. Значи така бяха стигнали до образите, които прожектираха в бара. Стиснах юмрук от яд. Исках и не исках да знам за какво става въпрос. Но нямах право и аз да навлизам в интимното ѝ пространство. Не че не ставаше достояние на целия випуск в момента. Нямах право. Бедната малка душа. Толкова крехка, а толкова злоба понасят слабите ѝ рамене. Колко пъти се опитах да я заговоря, колко пъти се опитах да ѝ предложа приятелско рамо. Явно не е било достатъчно, трябвало е да опитвам повече. Защо си повярвала на някакъв профил без снимка, а моята ръка отблъсна?
Намирам номера на майка ѝ и го набирам, след което го подавам на парамедика. Гледам я. Всеки ден, през който бях на работа, я гледах. Но сега изглежда толкова нереална. Крайниците ѝ са извити под неестествен ъгъл. Кожата ѝ е натъртена и разкървавена. Сложила си е лак, червило, грим, направила си е косата... Имала е надежди за тази нощ. А сега аз стоя и наблюдавам как мечтите се отцеждат от нея. Протягам се и хващам ръката ѝ. Студена е. Не се предавай, моля те, не се предавай!

***

Седя и чакам пред операционната. В коридора нахълтва разплакана жена с оранжева коса, състарено копие на Кристина. Тя не е на себе си. Сестрата, която дотичва след нея се опитва да я успокои и да ѝ даде нещо, вероятно за нервите.

- Колко още трябва да понесе горкото ми момиченце?! Не ѝ ли стига зверството, което ѝ причини собствения ѝ баща?! Не ѝ ли стига безхарактерната майка, която не можа да я спаси и да ѝ осигури добър живот?! Сега и това? С какво го е заслужила? Отново не можах да я спася... Боже, как ще платим всичко това, от днес няма осигуровка...

Жената сяда до мен и скрива лицето си в шепите. Сестрата ѝ казва, че аз съм човекът, който се е обадил на бърза помощ, но тя не я чува.

- Не знаех дори, че от месеци си е имала приятел и е влюбена - изплаква жената.

- Не, тя не... - започвам аз, но тя ми подава смачкания лист, който държеше.

Изпънах го и зачетох.
"Мамо,
надявам се да не ми се разсърдиш. Моля те радвай се за мен! Най-накрая съм щастлива. Не мислех, че някога ще съм влюбена, в някого, който също ме обича. Не мислех, че някога ще поискам да имам интимни отношения с някого. Знам, че никога не говорим за това, но искам да знаеш, че аз не ти се сърдя. Не те обвинявам, мамо. Обичам те! Обичай ме и ти и се радвай за мен. Виждаш ли как почеркът ми е крив, това е защото цялата треперя от вълнение, докато пиша това. Давид ми предложи да замина с него на пътешествие за лятото. Нямах смелост да ти кажа лично, за да не ме спреш. Не се притеснявай за мен, ще ти се обаждам. Отиваме най-напред във Виена. Виена!!!
Обичам те, ще се видим след няколко месеца,
Кристина"

Сбърчвам вежди, за да задържа сълзите си. Бедното малко същество. Защо не бях по-настоятелен да говоря с нея. Вината почва да става по-голяма и да ме разяжда отвътре.

- Това не е истина - казвам аз с глух глас.

- Какво? - Поглежда ме жената.

По умореното ѝ лице са размазани черни следи от очната ѝ линия.
Аз ѝ подавам телефона, на който успях да сложа парола за отключване. Пускам чата. Тя вижда последните съобщения, след което аз скролвам до началото. Тя чете. Очите ѝ се разширяват, запушва уста с ръката си. Поглежда към мен няколко пъти.

- Това ли е този Давид? - Аз свивам рамене. - Чел ли си го?

- Не... но мисля, че целият ѝ випуск го е чел.

- Какво? - поглежда ме с недоумение жената, а аз ѝ разказвам какво е предизвикало изкачането на дъщеря ѝ пред колата.

Тя почва да се тресе и да реве неудържимо. Оглеждам се за някоя сестра, но коридорът е празен.

- Аз съм ужасна майка... Боже, минават ми мисли, че ще е по-добре за нея да се свърши всичко. Да свърши болката ѝ. Как ще преживее и това...

- Ние ще ѝ помогнем да се справи - казвам аз и я хващам за ръката.

- Горкото ми дете, ами ако не се възстанови... от катастрофата имам предвид... как...

В този момент влизат двама полицаи и я прекъсват. Тя не е в състояние, затова аз говоря, а и аз бях очевидецът. Когато питат дали нещо не я е разтроило, за да побегне така, аз поглеждам майка ѝ и тя кимва. Подавам им писмото и телефона ѝ.