В мрежата

3

Няколко месеца по-рано

Адът се отвори за мен отново, когато започнах последната си учебна година в ново училище. Трябваше да се преместим за пореден път. Оценките ми и препоръките на старите ми учители, ми позволиха да вляза в елитно училище. Само че се оказа, че не толкова преподаваният материал беше елитен, а учениците. По-скоро богати, но те го имаха за синоним. Явно синоним беше и зли. Още първия ден Анна, красива и лъскава се приближи до мен и ме покани да седна при нея и приятелките ѝ за обяд. Не видях нищо странно в това, защото в старите ми училища, винаги намирах по някой приятел. И там имаше такива, които се държаха гадно, но не само с мен, а и не се чувствах сама. Само че в предишните ми училища не се отличавах, бях една от многото учащи, а тук евтините ми и стари дрехи се забелязваха веднага. Не мислех, че е от значение, но се оказа, че е. И така, радостна, че веднага съм си намерила приятелки, аз седнах до тях, а те започнаха да се надпреварват коя ще ми зададе по-неудобен въпрос и ще ми се подиграе по някакъв си техен завоалиран начин. Когато ми писна си взех нещата и понечих да си тръгна, а Анна ме спъна и цялата столова избухна в смях. До този момент не бях забелязала, че останалите са ни наблюдавали.
Върнах се вкъщи веднага след училище, за да помогна на мама в чистенето и подреждането на апартамента. Бяхме пристигнали в града преди 3 дни, бяхме наели апартамента само след онлайн оглед и на камерата не личеше да е толкова мръсен. Беше стар, с комунистически баня и кухня, паркет в хола и балатуми в другите стаи, но след почистването изглеждаше по-добре.

- Кристинко, ще си подредиш ли стаята, докато сготвя? - майка ми вече беше сложила посудата ни по местата ѝ в кухнята.

- Разбира се. Какво ще ядем?

- Гулаш. Имаше говеждо на промоция.

- Супер - казах аз и се отправих към стаята си.

Почнах да вадя нещата си от струпаните в коридора кашони. Сгънах внимателно малкото дрехи, които имах, подредих няколкото книги и това беше. Нямахме много неща, защото често се местехме, а и не бяхме добре с парите, което ме подсети, че трябваше да хвърля едно око на обявите за работа. Върнах се в коридора, за да разопаковам и останалите кашони, когато от един вече отворен забелязах да се подава кафяво опърпано ухо. Бръкнах вътре и изкарах кърпения на няколко места мечок. Прегърнах го и го занесох в стаята си, като го сложих на пода в гардероба си и затворих вратата. Не можех да се разделя с него, но ми навяваше лоши спомени и предпочитах да не го виждам. Вадех го само когато ми беше тъжно. Олицетворяваше детството ми, онази част от живота ми, която не исках да е съществувала. Както ставаше обикновено в тъжни моменти в главата ми се изсипваха думи, които имах нужда да изливам на хартия. Бръкнах в раницата си и изкарах тетрадка и химикал.

Ден след ден пак измамно нов живот
Сменяш град след град, чувстваш се като робот
Без корени, без чувства,
без семейство, без любов
Търсиш своя пристан,
своя капитан
Надяваш се утре да е по-добре,
да наречеш тази къща дом
И заспиваш пак с мечти милион
само, за да се събудиш в пореден камион,
на път за следващия град,
затънал в лайна и смрад

Да, местенето ме депресираше. Майка ми я караше да се чувства изпълнена с надежда, затова когато ѝ дойдеше в повече и не можеше вече да търпи или скъсаше с поредното гадже, тя бягаше и се надяваше, че този път вече ще попадне на нещо по-добро. А аз изпитвах страх от новото, на какво място ще се озовем този път, чувствах се тъжна, че отново ще оставя приятели зад гърба си (защото да си го кажем честно, приятелството не оцеляваше дистанционно, или може би не съм им толкова важна) и отново трябва да се сприятелявам с нови. Сприятелявам не е точната дума. Предполага, че аз полагам усилия за това, а то изобщо не е така. Ако се налага да питам за нещо го правя, ако ме заговорят - отговарям, но не се натягам. Понякога завиждам на отношенията на останалите, но просто при мен не се получава. И обикновено просто се случва, че друг самотник ме надушва и започваме да движим заедно по необходимост, за да си пазим гърбовете и да не изглеждаме, може би и да не се чувстваме толкова самотни колкото сме. Или пък някоя добра душа, изпитваща нужда да помага и аз се оказвам поредния ѝ благотворителен проект.

- Хайде, яденето е готово - каза майка ми, подавайки си главата в стаята. - Не чу ли, че те викам?

- Не - отговорих аз и я последвах.

Седнахме на малката маса за двама и започнахме да се храним. Начупих кнедлика си с лъжицата и разбърках гулаша, за да изстине по-бързо. Не обичам горещи неща.

- Как мина първия учебен ден? - пита майка ми - Намери ли си приятели?

- Добре - лъжа с пълна уста, - има време ѝ за това.

- Радвам се за теб. Усещам, че този път това наистина е нашето място.

- Мхм - запазих за себе си, че за всяко ново място усеща така.

- Още утре започвам новата работа, нямам търпение, дано се справя.

- Мамо, разбира се, че ще се справиш. Ти се справяш с всичко.

Беше толкова щастлива, че най-накрая получи работа като супервайзор на група за почистване на офиси и аз се опитвах да не помрачавам въодушевлението ѝ с моите негативни мисли.

След вечеря измих чиниите, за да може тя да си почине малко и след това се излегнахме на леглото ѝ, да погледаме телевизия. Апартаментът се състоеше от малка кухня и две стаи, като едната беше за мен, а другата - спалнята на майка ми, където беше телевизора. За мен не беше проблем, и без това рядко гледах. Предпочитах да се занимавам със своите си неща, отколкото да гледам нещо. А ако все пак ми се приискаше, винаги можех да се шмугна в леглото ѝ, без значение колко е часа и дали е там или не. Неусетно сме заспали и двете.