В мрежата

10

На другия ден отидох със страх и надежда на училище. Те отнова бяха отпред, но минах без проблеми, сякаш бях станала невидима. На вътрешните стълби за малко не се сблъсках отново с поддръжката.

- Хей, добре ли си? - тихо ме пита той.

- Да - отвърнах аз и го заобиколих.

- Ако искаш да поговориш с някой...

- Казах, че съм добре! - сопнах се и продължих да се изкачвам.

Денят мина без проблеми.
Вечерта, когато легнах отново получих съобщение.

PA: Видя ли?
Всичко беше наред днес, нали?

Аз: Да
Сякаш бях невидима

PA: ...
не и за мен
няма как
и на мен ми се иска да те хвана за ръка пред всички, но...

Аз: Трябва да държиш Дениса

PA: Не ревнувай
Ако бях те срещнал преди нея, никога нямаше да я погледна
Още малко
До бала остават само два месеца
Измисли ли къде искаш да отидем най-напред?

Аз: Може би Виена

PA: Бил съм там
Ще ти хареса

***

На следващия ден влязох в училище с изпълнено с надежда сърце. Като в първия учебен ден тук. Не, това не е добро сравнение, защото първият ден завърши с настъпване на дългата ми пола от Анна, което доведе до смъкването ѝ и лъсването на гащите ми на котки пред цялата столова. Добре, че поне бях обръсната него ден, но оттогава ходя само с дънки.

Отворих шкафчето си и оттам изпадна сгънат лист. О, не, твърде бързо се зарадвах, сигурно отново е някаква глупост от Анна и свитата ѝ, въпреки че те предпочитат каквото и да правят да е пред публика. Разгърнах внимателно листа и там ме посрещна красив почерк.

Тук само ти придаваш цвят...
Чувам гласа ти в тишината
С илюзията говори си на Ти
От твоите длани искам да черпя сила
Знам нашият свят се е побъркал
Всеки е сам във връзката
Искаш да се откажеш
Споделям твоето лице
И твоята светлина обещавам на тъмнината
Не трябва да се отказваш

Червенина изби по лицето ми, огледах се и срещнах погледа на Давид, който ми се усмихна леко.
Боже, беше истина, наистина беше той!

Денят мина без произшествия и нямах търпение да легна в леглото. Този път аз му писах първа.

Аз: Благодаря ти за стихотворението

PA: Стихотворение ли

Аз: Да, в шкафчето ми

PA: А да, няма за какво
Ти ме вдъхновяваш

Аз: И ти мен
Може би и аз ще ти оставя някое в шкафчето

PA: По-добре тук
Знаеш каква лепка е Дениса...

Аз: А да...

PA: Съжалявам
Потърпи още малко
Хайде, защо не ми споделиш нещо твое?

Помислих, поразрових се из стиховете си и му написах нещо, което не беше пропито чак с толкова чувства.

***

Дните минаваха, почти редовно намирах в шкафчето си писма със стихотворения и вечер му изпращах отговор. Броях дните до завършването ни и заделях колкото мога пари за бягството ни. Не можех да разчитам само на неговите. Майка ми щеше да ме разбере. Надявам се. А и щеше да е само за няколко месеца, а после да се върнем. Правехме планове кои градове ще посетим и какво ще правим там. Чувствах се толкова щастлива и обичана, въпреки че връзката ни беше само в интернет. В училище не си позволяваше повече от усмивка.

Аз: Нямам търпение най-накрая да свърши това училище
Убива ме да не мога дори да говоря с теб на живо

PA: Знам
И мен

Аз: Защо не се срещнем някъде
Тайно
След училище?

PA: Не знам
Имам много тренировки, уроци
Дениса ми диша във врата на всяка крачка...

Аз: ...

PA: Ще видя дали мога да измисля нещо
Искам да докосвам ръцете ти
Косата ти
Искам да целуна устните ти

Аз: Сериозно?

PA: Да, искам те в прегръдките ми
А ти?

Аз: Разбира се, че да...

PA: Кажи ми какво искаш да направиш

Аз: Не мога
Срам ме е...

PA: Няма защо да се срамуваш от мен
Обичам те

Аз: Боже
И аз те обичам
Много
От първия момент, в който те видях
Поисках да вкуся устните ти...

И аз му казах точно какво искам да направя с него, не че някога бях се целувала дори, но бях чела романи и имах представа как стават нещата.